Няма подходящ момент да говорим за смъртта... Дали това произтича от културните ни вярвания или просто така сме устроени, но по-често предпочитаме да избягваме темата, отколкото да я подхващаме. Когато смъртта премине през живота ни, обостря въпроса за смисъла, провокира устоите ни, потапяме се в страдание, безвъзвратността на загубата ни хвърля в отчаяние.
Но въпреки болезнените спомени и чувства, които “отключва” разговорът за смъртта - има смисъл да “отворим” темата за нея, защото всеки от нас е загубил значим близък или му предстои да загуби. И когато споделим преживяванията и опита си с хора, които са сензитивни към темата, освен облекчение, преживяваме и друго - приемаме случилото се, даваме си шанс да оценим живота и да продължим напред.
Какви чувства провокира у нас досегът със смъртта? Как да преминем през тях? Как да продължим живота си след това?
Въпроси, на които трудно намираме отговори и няма готови такива...
Какви чувства изпитваме, когато загубим значим близък? Голяма, силна болка, огромна мъка, дълбока скръб, които се пораждат от безвъзвратността на случилото се. Няма да видим повече този човек, няма да правим с него любимите за двама ни неща, няма да чуем гласа му, няма да видим усмивката му, той повече няма да се прибере вкъщи, нито ще ни чака някъде..., никога вече няма да усетим допира на ръката му, няма да видим усмивката в очите му..., оттук нататък с него ще ни свързват само спомените... Дълбоко скърбим, защото няма да почувстваме повече топлината на прегръдката му, да преживеем отново подкрепата, която ни е давал, вече няма да се смеем заедно...
Как да преминем през тези чувства? Нужно е да дадем свободен израз на това, което преживяваме - да плачем, докато се изплачем, да крещим, да блъскаме и удряме, ако сме гневни, за да изживеем емоцията, да правим всичко, което ни се прави, за да я “извадим” от себе си (разбира се, под всичко имам предвид действия, които не застрашават други животи и не нарушават реда и спокойствието на хората). Не е добре да потискаме скръбта си,
да се правим на силни,
да изместваме фокуса от нея, подкрепяйки другите си близки, защото тя ще остане в нас и ще я носим във всеки момент, взаимоотношение и ситуация в дните си оттук насетне. Лесно е да се каже..., предизвикателството е да го направим...
Следващият труден за преживяване момент е поклонението - раздяла с физическото тяло. Призрачно, восъчно, студено, лишено от живот..., този момент носи категоричността на смъртта. Защо да преминем през него? Защо да не си го спестим? За да се разделим с починалия. Иначе е възможно, за да се предпазим от болката, да развием фантазия, че това не се е случило и да останем да живеем в нереалността на илюзията. Избягвайки болезненото преживяване от раздялата, отлагаме сбогуването за някога и тази недовършеност остава “да работи” в нас и ни затормозява. Дори да не го съзнаваме. Изтласканото ще се отключи в друга ситуация, свързана с необратима раздяла и ще се “наложи“ да преминем през нея, за да завършим преживяването.
Една от трудностите, когато преживяваме смърт на близък човек, е начинът, по който интерпретираме тази загуба. Като загуба на човека или като безвъзвратна загуба на нещо, което той ни е давал. И вярваме, че само от него можем да имаме това преживяване. Например, загубили сте майка си, тя е била човекът, с когото винаги сте споделяли, била ви е утеха и подкрепа, получавали сте най-“вашите” подаръци от нея, заставала е до вас във всички трудни моменти от живота ви, била ви е опора и закрила. И когато тя си отиде, губите всичко това.
Дълбокият срив настъпва,
когато заключите, че никога и от никого повече няма да получите такова отношение. Скръбта е дълбока. След такава раздяла, за да продължим пълноценно живота си, е нужно да се отворим за нови хора - да видим има ли сред близките и приятелите ни друг човек, с когото можем да споделим терзанията, най-смелите си мечти, болката, тревогата, усещането, че понякога не сме в безопасност...
Свързан с интерпретацията е и начинът, по който научаваме за загубата на близък. Представете си, че се връщате от весело събитие - концерт, театър или сте били на танци, или сте правили друго приятно и любимо нещо - творили сте, разхождали сте се, забавлявали сте се. Научавате за станалото. Чувството за вина, което изпитват някои от нас в този момент може да определи изборите и животът им оттук насетне. Защото от интерпретацията: “Докато аз си прекарвах толкова добре, той/тя си е отишъл завинаги. Аз се забавлявах, а той/тя е страдал и е починал...”, можем да изберем да се самонакажем и много дълго след това да не си “разрешим” да правим това, което сме правили тогава и ни е карало да се чувстваме добре. Тази интерпретация не ни помага да преминем през загубата, да я изживеем и да продължим да живеем живота си пълноценно. Напротив, чрез нея се самонатикваме в чувството за вина и се отказваме от своя живот. В такъв случай е добре да помним, че нашето щастие никога няма да нарани никого...
Много е важно как преминаваме през преживяването на болката от скръбта, когато имаме деца или починалият е бил значим за тях в разширения семеен кръг, защото в този момент те се научават от нас как да се справят с раздялата и как да преживяват смъртта.
Как и кога приемаме смъртта? Близкият ни си отива, но може да мине много време, докато приемем факта. Продължителността за всеки от нас е различна, всеки има свое собствено време, за което преживява скръбта и приема смъртта. Трудността идва след загубата - и тя произтича от това дали ще предпочетем да продължим да живеем живота си, или ще изберем да скърбим и ще се оттеглим от своя собствен живот.
Как да продължим живота си след загубата, как да го живеем пълноценно, как да не “пускаме котва” в страха от нова загуба, в страданието, къде и в какво да намерим устои, за да продължим? Лесно е да го кажа, трудността идва от това да се направи - решението е в това да направим избор да живеем живота си. Защото нашата отговорност към нас самите е да изберем живота и да го живеем пълноценно, с удовлетвореност. Да живеем, защото нашият живот продължава.
Терзанието вреди
И още един щрих по темата - сякаш болката от загубата не ни е достатъчна, та и още един въпрос ни мъчи: “Направих ли всичко за него/нея докато беше жив/а, прекарахме ли заедно достатъчно време, направих ли всичко възможно, за да предотвратя станалото?”. Дълго време можем да се измъчваме, питайки се така, но нека бъдем себещадящи и да си припомним, че няма как да бъдем едновременно и достатъчно дълго с всички ценни, близки и значими за нас хора едновременно. Животът на всеки му е даден, за да го живее и то както и където намери за добре. Нашият живот също ни е даден за това. В тази посока по-скоро можем да кажем, че за да не се терзаем, е добре да бъдем будни и осъзнати всеки ден, във всяка ситуация и взаимоотношение в живота си, да ги живеем тук и сега, да не оставяме нищо за после, да не отлагаме нищо, да изживяваме взаимоотношенията сега. А към себе си да бъдем щадящи и да помним, че сме направили най-доброто, на което сме били способни с вярванията и уменията, които сме имали в този момент.
Не искам да заставам в позицията на човек, които знае отговорите в трудни ситуации и да ви давам съвети как да живеете. Искам да споделя с вас, че това, което “работи” в ситуациите, през които минаваме в живота си и взаимоотношенията, е умението да бъдем тук и сега. Да, то не се постига лесно. За да го развием, е нужно да сме будни и осъзнати и да се питаме: “Как преминавам през това преживяване, как се събудих сутринта, с каква нагласа влязох в деня си, съзнавам ли, че днешният ден никога няма да се повтори и той е единствен в моя живот. Осъзнавам ли, че хората, които са около мен сега, може утре да не са част от живота ми, а тези, които ме обичат и които обичам не са даденост, и не са ми длъжни?“... И да помним, че всяко едно взаимоотношение в живота ни е такова, каквото сме си го “отгледали“. Ние го създаваме с ежедневните си избори и действия, отношение и чувства.
Загубата никога няма да ни свари подготвени, нито днешната статия ще ви даде отговорите как да преминете леко през това болезнено преживяване. Но ако изберем себе си, да се отворим за други хора, да ги допуснем в живота си, да вземем решение да живеем живота си, тогава той ще е имал смисъл.
А за утеха можем да си припомняме, че никой не е умрял напълно, докато е жив и последният, които носи спомена за него.
Борянка Борисова, психолог
Смъртта е част от живота
Да не потискаме скръбта си
