Стоичко Миличин е дипломиран магистър-психотерапевт в областта на индивидуалната психология, с дългогодишен опит и квалификация, придобита в България и Русия. Основни направления в практиката му са: личните кризи, страховете, депресивните състояния, преодоляването на зависимости, семейната терапия и бизнес-психологията.Водещи методи в работата му са: гещалт психотерапия, невро-лингвистично програмиране, Ериксонова хипноза, позитивно мислене и методика на Вирджиния Сатир. Днешният ни разговор със Стоичко Миличин е чувството за вина у хората и болката, която поражда то.
- Г-н Миличин, много често казваме, че чувството за вина ни изяжда отвътре? От психологическа гледна точка как става това „изяждане” отвътре? Какво причинява на организма?
- Първо да уточним какво представлява чувството за вина. Вината е силно оръжие срещу самия човек, който я притежава. Тя по-скоро го съсипва, отколкото да го прави щастлив. Чувството за вина е страхът, който е надвиснал върху човешката същност и e в постоянно очакване от мълниеносна буря, която да забие острите си копия от мълнии право в центъра на нашата същност, на нашето сърце. Там, където най-много ще ни заболи, там, където ще сломи егото ни. Всичко това си го причиняваме ние самите! Ние сами си наслагваме чувството за вина ден след ден, минута след минута. Всеки неуспех и всеки труден момент от живота ги складираме като чувство за вина. И какво следва? Постоянно обвинение към прекрасната ни същност, на уникалното ни и неповторимо „Аз”. А всъщност чувството за вина е като всички останали естествени чувства, които изпитваме на физическо и ментално ниво. Например, когато се докоснеш до нещо горещо, усещаш болка от опарването и изгарянето и втори път не го правиш, по същия начин. Чувството за вина е усещане, което ни предпазва от повторни грешки по отношение на моралните ни норми. А когато ги пристъпим, усещаме същата болка…
- Като предпазна мярка ли?
- Да, точно като предпазна мярка – по начин, по който да се научим какво трябва и какво не трябва да правим. Както детето, което започва жизнения си път, опитвайки се да докосне всяко нещо, да го помирише, да го опита на вкус – да го усети с петте си сетива. По същия начин е и с чувството за вина. Само че то не е вече за нещо материално, а за нещо, което е в емоционалния ни свят.
- И, за съжаление, не е характерно само за детството, а съпътства целия ни живот…
- С възрастта започва да се усилва, защото в детството още нямаме морални стандарти. Те се изграждат постепенно и идват на по-късна възраст – след като детето вече се е оформило като личност. След като има вече изградени някакви виждания за живота – за това какво е добро и какво е лошо…
- И е попаднало в някакви норми?
- Да, родителите и обществото са му изградили някакви норми на поведение. Чувството за вина, за разлика от физическата болка, не го усещаш в момента, в който правиш нещо – за да можеш веднага да се отдръпнеш и да спреш. И затова е по-силно – защото идва по-късно. И по тази причина изразът, че „чувството за вина ни изяжда отвътре” е много точен. Преживяваме това чувство всеки път, когато си спомним за тази наша грешка, която сме допуснали в живота си. Или поне ние я възприемаме като грешка.
- С времето това чувство усилва ли се или отслабва? Лекува ли времето чувството за вина?
- С времето се променят моралните норми на човека. Обикновено по-голямата част от
морала започва да пада
и да намалява. Но това не означава, че ние, някъде вътре в себе си, не сме запазили спомена, че това, което правим, не е добро. Затова особено около рождени дни, когато човек винаги си прави някаква равносметка как му е минала годината, какво е успял да постигне, къде е сбъркал, чувството за вина се усилва. И може би това е причината по празниците ние, психотерапевтите, да имаме повече работа. В смисъл, повече хора идват при нас с чувство за вина, а отделно и за самотата, която ги мъчи по време на празниците. Това са основните две причини, които карат хората по празниците да търсят помощ. Болката от чувството за вина при някои хора нараства, а при други – се изражда. Както при мазохизма, когато изпитваш удоволствие от болката, така при някои хора чувството за вина се изражда в агресия.
- Защо?
- Защото те започват да изпитват наслада от това да нараняват някого. Аз съм постъпил зле, а моите морални норми не са ме убили. Изразът: „Това, което не ни убива, ни прави по-силни”, не винаги е за добро. Много често масовите престъпници и убийците превръщат чувството си за вина в съвсем друго, изродено качество. А при някои хора чувството за вина ескалира до такава степен, че всяко не приемане от обществото на някакво тяхно действие, независимо дали според техните морални норми то е лошо, ги кара да изпитват това чувство за вина.
- Търсят ли хората помощ от психотерапевт при такова изразено чувство за вина?
- Да, но по принцип хората в България търсят помощ от психотерапевт тогава, когато нещата са много ескалирали, а не когато могат да се решат лесно. Ако човек потърси помощ още когато чувството за вина се е появило, проблемът може да се реши и с една консултация, а те обикновено идват, когато нещата са вече много дълбоки. Когато чувството за вина до такава степен влияе на живота им, че те
спират да вземат решения,
дори елементарни такива.
- Защо?
- Защото се страхуват как ще се почувстват след това.
- Страхуват се да поемат последствията от решението си ли?
- Да, и то не че някой ще пострада, ще умре или ще се случи нещо лошо – просто те ще се чувстват зле от решението си.
- Бихте ли ни разказали за такъв случай от практиката ви?
- Да, имам клиент, с който съм работил по такъв повод. Той беше стигнал до там, че изпадаше в паника в момента, в който например трябва да избере подарък за близък човек. В такива ситуации ми се обажда по телефона и ме пита какъв подарък трябва да избере. Например за бебето, което се е родило в семейството. И съвсем не може да вземе решение за нещо, което е елементарно при 99% от хората. В един момент ти се затваряш в тази клетка, спираш да вземаш всякакви решения и започваш да нараняваш хората за това, че нямаш позиция по нищо, ставаш безинтересен. Околните очакват от теб да предприемеш някакво действие, а ти не правиш нищо и то за близък човек. И хората започват да странят от теб и в крайна сметка оставаш сам.
- Няма хора, които да не изпитват чувство за вина. Дори и при тези, при които чувството за вина е много силно изродено в някаква патология, те изпитват това чувство за определени, техни си норми, различни от нормите, които има цялото общество.
- Това чувство за вина никога не е само, защото води до самота. Винаги има развитие на един проблем, той никога не остава сам за себе си, ако не се реши навреме. Т.е., той ескалира. Първо води след себе си самотата – започваш да се чувстваш аутсайдер, комплексът за малоценност се развива много силно. Не е нужно да търсим доказателства за това – броят на самоубийствата расте в пъти всяка година! Ако и това не е мерило за душевното здраве на нацията, какво друго? И е най-видимо.
- Тъжна истина, но факт! Но на държавата и родното ни здравеопазване хората с психични проблеми са им последна грижа.
- Да, но такъв човек в един момент не е полезен за обществото.
Проблемът не е само здравен,
но и социален. Лошото е, че все още продължаваме погрешната практика, когато имаме някакъв психологичен проблем, да отиваме направо при психиатър.
- Защо оценявате тази практика като погрешна?
- В малките населени места се отива първо при невролог, защото емоционалният проблем започва да получава някакви физико-психосоматични изражения. Следващият по ред е психиатърът. Има изключително кадърни колеги-психиатри, които разговарят с пациентите си, обсъждат с тях проблемите. С тях можем да работим заедно, което е най-добрият вариант. Ако дойде при мен човек, който е в много кризисно състояние, а аз не работя с медикаменти, тъй като не съм специалист в тази област, ще направим заедно консултация с колега-психиатър, за да можем да свалим шоковото състояние поне първоначално. Например, загубата на близък за някои хора е изключително тежко състояние. Но на практика се получава друго – нещата са както когато отидеш при личния си лекар и му кажеш, че имаш грип. От какво се оплакваш, пита те той. Кашлям, боли ме гърлото… Я да видя гърлото. Добре! И след 15 минути си излязъл от кабинета му с антибиотик. По същия начин е и в повечето кабинети на психиатрите. Влизаш и след 15 минути си излязъл с ксанакс, най-малкото с ривотрил, който сега изчезна от аптеките. Други пациенти направо ги качват на диазепам. И после при мен идва същият този човек, който е имал някакъв дребен проблем, но който от четири години е на лекарства – през това време са му сменяли дозите хиляди пъти. Аз мога да се справя с дребния проблем с три-четири виждания, но за лекарствата ще ми трябват месеци, защото са се превърнали в зависимост.
- Т.е., „лечението” е предизвикало сериозен проблем?
- Да, лечението е създало ново заболяване – много по-сериозно и изискващо продължителна терапия.
Имам въпрос:
Не се ли извършват престъпления в психиатричните клиники?
Основният закон в медицината е: не вреди, ако не можеш да помогнеш! Той е и човешки закон…
Имам 23-годишен съсед, който не е добре с психиката. Непрекъснато се разхожда с едно колело по улиците и се заканва на определени хора. Заканите му звучат зловещо: ще убива, ще реже глави, ще корми кореми… Досега, слава Богу, такова нещо не се е случило, но знае ли човек какви мисли се въртят в болната глава на момчето. Хората се страхуват. И с право. Обаждаме се на 112, дойдат полицаите, вземат го за известно време и после пак се връща у дома. Много пъти сме говорили с майка му, която ми разказва странни неща за лечението в психиатрията, в която го настаняват. Уж му давали лекарства да го лекуват, а той се връщал много по-зле. Налагало се поне десет дни тя да го лекува с някакви лекарства, които й препоръчват в аптеката, и твърди, че се чувствал много по-добре, отколкото когато го лекуват в клиниката. Тя твърди още, че психиатриите в България са се превърнали в места, където се развива бизнес с болните. Знаете ли за какво точно става въпрос?
„Има колеги от областта на психологията – дипломирани психиатри, които превръщат хората във „вечни пациенти”. Още на първия прием изписват постепенна доза лекарства, която след това да ги качи на по-висока доза. Прави ги зависими. И след това казват на пациента:
„Ето, проблемът ти е решен. Може вече и да не идваш при мен”. Спират му лекарствата. Но след като за последно човекът е излязъл от кабинета на такъв психиатър, не се чувства добре една седмица и се връща отново при него, казвайки му: „Аз като не идвам при вас, не се чувствам добре. Затова искам да продължим терапията”. И така си ги прави „абонати” за постоянно. Това определено е престъпление и такива случаи има сред колегите!
Ужасно е! Мои близки приятели отиват на лекар. Казват им, че детето им има муковисцидоза и трябва да започнат веднага да го лекуват по здравна пътека – забележете, преди да са излезли резултатите от ДНК-тестовете. А това е болест, при която детето рядко доживява до 20-25 години. След това те дойдоха при мен, за да се консултират как да кажат на детето, че има такова заболяване. Казах им: „Вие все още нямате какво да му кажете - диагнозата не е уточнена с резултатите от изследванията!” А бяха подложени на ужасен натиск веднага да минат по здравна пътека, да се изтеглят едни пари… Слава богу, оказа се, че на детето му няма нищо!“, коментира Миличин.
Проблемът не е в професионалното ежедневие, а в ценностната система, която като цяло се промени в обществото ни през последните 20 години. Вече няма значение колко добър специалист е някой и как решава проблемите на хората, а мерилото за качествен човек е колко пари изкарва, каква кола кара, къде ходи на почивка - да се постне във фейсбук и да се покаже на колко високо ниво е. Материалното надделява. Успешният човек не е този, който е добър, а този, който е богат. Това е максимата на нашето време.
„Аз не вярвам това да продължи още дълго, защото е силно саморазрушително. Обществото няма да бъде градивно като цяло. И това не е характерно само за нас, а е процес, протичащ в световен мащаб. При нас просто по-старото поколение усеща разликата, защото сме виждали и другата страна. И колкото и да е бил материален светът, в който сме живели преди 1990 година, пак е имало някакви други ценности. Изведнъж нещата около нас се промениха много бързо и затова усещаме разликата. А останалият свят е такъв от 50-те години. Защото не можем да кажем, че ценностната система е била богатство дори и в една Америка, където духът на предприемачите е направил тази държава това, което е“, допълни психологът.
Милена ВАСИЛЕВА
