Били ли сте в такава ситуация, в която личното ви време сякаш се населява с приятели, колеги и роднини, които все искат нещо от вас? Дали да излеят мъката си, или да им помогнете в ремонта, или да се включите в отглеждането на децата, да ги подкрепите да се справят със своите трудности, да намерят решение на въпрос или да просто да ги забавлявате?
Ако сте били в такава ситуация, сигурно познавате досадата, умората и раздразнението от липсата на реципрочност (тоест и вие да получите подкрепа или нещо друго от тях, когато ви е нужна/о).
Как да се справите със ситуацията така, че да запазите личното си време и да съхраните добрите отношения с ценните за вас хора?
Ще започна темата отдалеч и с метафора - за да се получи зелен цвят, се смесват жълтият и синият.
За да са се “накачили на клоните на дървото” на личния ни живот много хора, сме им го позволили поради някаква своя причина. Нека видим сега и се срещнем с някои от тях.
Може би на нашето дърво го няма собственото ни гнездо (семейство, партньор, деца) и за да запълним празнотата, за да не живеем в липсата и пустотата, сами отиваме в нечие друго семейство (на родителите, брат/сестра, приятел).
Може би имаме нужда от публика, която да ни се радва, възхищава, ръкопляска, поощрява, насърчава и затова непрекъснато “омагьосваме” другите. Да сме мили и любезни с тях, да сме позитивни, приятни, за да получим възхищение, одобрение и похвала в замяна.
Може би искаме да се утвърдим в любимата си професионална област и “работим наляво и надясно” в свободното си време, за да трупаме опит, печелим популярност и да помагаме на хората.
А може да искаме да ни обичат.
Защо играем тези игри?
За да получим нещо, което ни е много потребно - любов и приемане. Искаме важните за нас хора да ни обичат и оценят, да видят нашата стойност и значимост. Искаме да получим любов и топлина. Искаме да сме ценни и значими. Искаме да заслужим тази любов, понеже не вярваме, че можем да я получим безусловно.
И така - синьото и жълтото правят зеленото. Играта.
За да увлека някого да влезе в моя свят и да ми даде това, за което копнея, аз играя игра, в която любезно и съблазнително му показвам какво ще му дам в замяна на това, от което се нуждая и което той може (така смятам аз) да ми даде.
Но какво се случва всъщност? Недоразумения, конфликти, обяснения, каши. Защото:
► Искам одобрение, възхищение, аплодисменти. За да ги получа, съм на разположение да откликна на хората около мен по всяко време. В работно време, в късните часове на деня, в почивните дни. Посланието, което давам на хората, е: “Аз съм на разположение за вашите аплодисменти по всяко време”.
Но заради това не съм на разположение на хората, с които работя и общувам в ежедневието и с които реално взаимодействам и живея. Те “изискват” от мен “да се върна” при тях, аз искам да съм с фен клуба. Неусетно стигам до там, че се изтощавам от това постоянно да съм на сцената в светлината на прожекторите. Тогава изпитвам гняв и към публиката, и към прожекторите, и към близките. Бесен съм, че нямам време, в което да се уединя, почина, отпусна и релаксирам. Бесен съм на хората, които нахлуват постоянно в пространството ми. Забравям, че аз съм започнал играта заради нуждата от утвърждаване и аплодисменти.
► Нямам свое семейство, искам да имам такова, но поради някаква причина нямам в момента. Боли ме от това. Домът ми е празен. Животът ми също. Когато се прибера у дома, ме посреща празнота, телевизор, компютър. В парка съм сам/а. Където и да отида в свободното си време, виждам двойки, семейства, деца, любов... А аз какво? Нищо! Затова отивам в дома на сестра/брат/приятел и самоотвержено заявявам, че за мен не е никакъв проблем да заведа детето на разходка в парка, да го заведа/прибера до/от училище; да помогна в ремонта, избора на мебели, личния лекар, даже да гледам детето, когато е болно. Времето тече, на мен ми идва в повече да поемам чужди грижи, а да не получавам това, което искам - свое семейство. И какво правя? Избухвам срещу сестра/брат/приятел, обвинявам ги в черна неблагодарност, твърдя, че са досадни и натрапници и ми изяждат личното време, не се съобразяват с живота ми. Крещя: “Аз не съм ти длъжен”. Помня ли защо започнах тази игра? Какво ме въвлече в нея? От какво бягах? Какво исках?
► Ще направя всичко за теб, защото искам да ме обичаш. Ще бъда до теб във всеки един момент, ще правя това, което ти е трудно, ще поемам онова, което не можеш, ще покривам разходите, които са ти непосилни, ще съм до теб и в трудности, и в радости. Всичко, всичко ще направя за теб!!! Ще пазарувам. Ще ти давам съвети. Даже в домакинството ще ти помагам. Ще те обичам, за да ти покажа колко е хубаво да си обичан/а. Винаги ще съм до теб! Докога обаче?! Дотогава, докато се изтощя от изнемога. Дотогава, докато разбера, че не ми даваш това, заради което правя всичкото това - любовта, от която се нуждая. Тогава може да си тръгна сърдит/а, неразбран/а, с усещане, че съм използван/а. И да отрека любовта. Да си помисля, че е мисия невъзможна.
► Подкрепям приятели и познати, насърчавам, мотивирам. Хората, които се чувстват несигурни и не могат да се справят сами, ме търсят все повече и повече. Нещо повече - искат от мен да им дам стратегии за действие, да поема отговорности, които са техни. Омръзва ми все да помагам. На мен кой ми помага да се справя? Аз как така се досещам как да направя стратегия и да си създам нагласа за успех? Тогава идва въпросът - кое е това, заради което го правя? Отговорът може да звучи така: “Правя го, защото искам да чуя, че на мен може да се разчита, че съм стабилен, че създавам условия за развитие, че съм надежден”.
Схемата: „Дай си ми куклите, вземи си парцалите“
Понеже играем игра (тоест участваме във взаимоотношенията неискрено и неавтентично, със скрита цел), нещата “не се получават” и се стига до схемата: “Дай си ми куклите, вземи си парцалите”. И в двете страни има гняв, разочарование, обвинения, обида, желание за приключване на отношенията.
Но взаимоотношенията с определени хора са ни важни. Тогава питаме: “Има ли решение?”.
Решението може да дойде, след като разберем за себе си заради каква своя потребност въвличаме другите в своята игра. Следващата стъпка е да помислим по какъв друг начин можем да удовлетворим нуждата си, можем ли да предприемем риска да я назовем пред себе си и пред другия, можем ли да направим малка стъпка към удовлетворяването на истинската си потребност? Можем ли да предприемем действия за нейното случване вместо да влагаме енергията си в бягство и в обвинения към важните ни други?
Борянка БОРИСОВА, психолог
