„Психопат“ е една от най-лесно раздаваните „диагнози“ в интернет. Достатъчно е някой да прояви жестокост, да реагира по начин, който не очакваме, или да извърши нещо, което ни изглежда чудовищно, и етикетът вече е поставен.
Само че психопатията не е равнозначна нито на жестокост, нито на садизъм, агресия или престъпност. Много често думата „психопат“ се превръща в удобно определение за човек, чието поведение не можем или не искаме да разберем, коментира психологът Полина Василева.
Публикуваме коментара й без редакторска намеса:
"Психопат."
Една от най-лесно раздаваните "диагнози" в интернет.
Стига някой да прояви жестокост, да няма реакцията, която очакваме от него, или да извърши нещо, което ни се струва чудовищно, и думата е готова. Етикетът лепнат.
Само че психопатията не е равнозначна нито на жестокост, нито на садизъм, нито на агресия, нито на престъпност. А "психопат" често е празен етикет, с който си обясняваме човек, чието поведение не можем или не искаме да разберем.
●Мит: Психопатията е диагноза.
○Реалност: В съвременните диагностични класификации няма самостоятелна диагноза "психопатия". Това е психологически и криминологичен конструкт - съвкупност от определени личностови и поведенчески характеристики.
Антисоциалното личностово разстройство е диагноза, но не е синоним на психопатия.
●Мит: Психопатите се създават от лоши родители.
○Реалност: Не е така просто. Има сериозни данни за наследствен и невробиологичен компонент на някои черти, които свързваме с психопатията.
Децата не се раждат еднакви "бели листове". Различават се по темперамент, импулсивност, чувствителност към страх и наказание, емоционална реактивност и редица други характеристики.
Предразположението обаче не е съдба.
●Мит: Някои деца си се раждат психопати.
○Реалност: При дете подобен етикет е проблематичен.
Можем да наблюдаваме рано определени характеристики, включително ограничена емпатия и чувство за вина, по-слаб афективен отклик към чуждото страдание и други особености.
Това са характеристики и рискови фактори. Не присъда за човека, в когото детето непременно ще се превърне.
●Мит: Ако има биологично предразположение, родителството няма особено значение.
○Реалност: Има. Огромно.
Родителите или основните грижещи се лица са първата среда на детето.
Те са фундаментът, върху който започват да се изграждат емоционалната регулация, отношението към другия, границите, способността да се понася фрустрация, начинът, по който детето преживява и регулира собствената си агресия.
Уви,.родителят не пише върху празен лист.
Той взаимодейства с конкретно дете, което вече носи своите темпераментови и биологични особености.
Ето защо отговорът не е "природа или възпитание".
Развитието се случва в постоянното взаимодействие между двете.
И тук отговорността на родителя е огромна.
Не с цел създаване "идеално дете" или контрол на всяка негова крачка.
Приветствам искреното родителско намерение да познава детето, което отглежда.
Да търси връзка с вътрешния му свят.
Да се интересува какво преживява това дете.
Не само с кого излиза, а какво търси сред тези хора. Какво го вълнува.
Какво го плаши.
Какво го гневи.
От какво се срамува.
На кого се възхищава. Какво гледа.
Какво чете.
Какво го кара да се чувства значимо.
Как се отнася към по-слабия.
Как преживява унижението. Какво прави с гнева си. Има ли съчувствие към чуждата болка.
Нерядко срещам родители, прекрасно информирани за оценките на децата им, нямащи представа изобщо - кой е човекът, който расте пред тях.
●Мит: Външният вид на юношата ни казва какъв човек става той.
○Не.
Един тийнейджър може да боядисва косата и веждите си, да има десет обеци, пиърсинги и татуировки, да слуша музика, която родителите му не разбират, да носи черни дрехи и да експериментира с всичко възможно, докато търси собствената си идентичност.
○И същият този тийнейджър може да притежава огромна емпатия, да защитава по-слабия, да не е способен да убие и муха.
●Друг може да изглежда като мечтата на всеки родител - прилично облечен, с добри оценки и без нито една татуировка - и да носи в себе си свят, за който родителите му не знаят почти нищо.
В пубертета експериментирането с външността често е част от търсенето на идентичност. Само по себе си то не е диагноза и не е надежден маркер за агресивност или липса на емпатия.
Затова, родители, преди да поведете поредната война за обецата, татуировката, боядисаните вежди или дрехите, опитайте да разберете какво се случва зад тях.
Не наблюдавайте само външността на детето си. Интересувайте се от вътрешния му живот.
●Мит: Психопатните черти неизбежно водят до насилие.
○Реалност: Не. Човек може да притежава изразени психопатни черти и никога през живота си да не извърши тежко физическо насилие.
И обратното - човек може да извърши изключително жестоко престъпление, без да отговаря на психологическия конструкт за психопатия.
●Мит: Садизъм, психопатия и агресия са едно и също.
○Не са.
Агресията е поведение.
Садизмът е свързан с получаването на удоволствие/ удовлетворение от причиняването на страдание.
Психопатията описва конфигурация от личностови характеристики.
Те могат да се срещнат в един човек, но не са взаимозаменяеми понятия.
●Мит: Травмата непременно създава насилник.
○Реалност: Голямото мнозинство от травмирани деца не се превръща в жестоки престъпници.
Травмата може да увеличи риска за множество психологически трудности, но формулата "бил е малтретиран, затова е станал насилник" е едновременно неточна и несправедлива към милионите хора, преживели насилие, които никога не го причиняват на друг.
●Мит: Ако търсим причините за жестокото поведение, оправдаваме извършителя.
○Не.
Обяснението не е оправдание.
Необходимо е човек да носи отговорност за извършеното и едновременно с това ние даопитваме да разберем как е стигнал дотам.
Защото вярвам, че без второто превенцията е почти невъзможна.
След семейството идват училището, връстниците, социалната среда, интернет, субкултурите, идеологиите.
Особено през юношеството групата може да придобие огромна сила. В нея личната отговорност може субективно да се размие, границите да се изместят, жестокостта да започне да носи статус, а човекът отсреща постепенно да бъде дехуманизиран.
Уви, чудовищно поведение извършват не "чудовища", а хора.
Да..., това е най-трудно за приемане.
Думата "психопат" успокоява. Поставя извършителя в отделна категория човешки същества, различни от нас, и светът отново е "подреден":
"Той е такъв. Ние не сме."
Същото правим и с децата.
"Лошите деца" са там. Нашите са тук.
Нашето има добри оценки. Нашето не се прибира късно. Нашето няма пиърсинг. Нашето не изглежда "проблемно".
Мили хора, превенцията не започва с това да разпознаваме "лошото дете" по външността му.
Започва доста по-рано - с отношенията.
С възрастни хора, които познавар вътрешния свят на детето си до толкова, че да забележат, когато нещо в него започва да се променя. Родители, които могат да понесат различността му, без да изгубят връзката с него.
Същите те, които не се интересува само дали детето им изглежда "нормално", а какъв човек става то, когато никой не го гледа.
Стига с етикетите.
Те ни дават имена.
Но не дават отговори.
Полина Василева, психолог
