Д-р Росица Владимирова е психиатър в Клиниката по психиатрия към УМБАЛ „Александровска“. Д-р Владимирова е завършила Медицинския университет в София. От 2014 г. е доктор по медицина със защитена докторска дисертация. Учебен асистент е към Катедрата по психиатрия на МУ – София, от 1997 г. Има квалификация по клинична електроенцефалография.
Професионалните й интереси са в областта на клиничната психофармакология и клиничната психиатрия. Има публикации, научни статии и обзори в наши и чужди научни списания. Участие в национални и международни научноизследователски проекти по генетика и невропсихиатрична генетика.
Експерти предупреждават, че страхът е в основата на многобройни психични разстройства, особено ако дълго време не му се обръща внимание. Тогава можем да започнем да се страхуваме и без да съществува реална заплаха. А реални заплахи в днешно време дал Господ - болести, икономически и енергийни кризи, война...
Страхът може лесно и незабележимо да вземе превес над нас и да повлияе отрицателно върху цялостното ни мислене, чувства и постъпки. Как се отразява на психиката ни ковид-пандемията и нейните последствия, войната в Украйна и стремглаво галопиращите цени, нарасна ли броят на пациентите в психиатричните клиники и коя е “червената лампичка”, че трябва да потърсим помощ от специалист, на тези въпроси отговаря д-р Росица Владимирова, психиатър.
- Д-р Владимирова, всички с тревога следим какво се случва в Украйна. Кога обаче тази тревога излиза извън нормалността на човешкото поведение?
- В 21-ви век се налага да се справяме за съжаление, с много тревоги и не че в други времена хората не са подлагани на такива. Изправени сме пред криза, която негативно засяга психичното ни благосъстояние. В режим на криза човешкият мозък инстинктивно ограничава функционирането си на по-високо ниво, което ни позволява да планираме, но вместо това мисленето ни се пренасочва към първичния и непосредствен отговор на заплаха.
В разгара на кризата с пандемията се появи кризата със сигурността на света. Осъзнаването, че живеем в режим на криза, е стъпка към възстановяване на баланса между нашето мислене и здраве. Обикновената тревожност е чувство, което идва и си отива, но не пречи на ежедневието ни. Ако това не се случи, излизаме извън нормалността. Психичната устойчивост по ирония е това, което на първо място ни помага да издържим и преживеем всякакъв вид кризи.
- Имате ли вече в Клиниката по психиатрия пациенти с такива симптоми?
- Появата на пандемията от Ковид през декември 2019 г. доведе до безпрецедентни промени в живота ни, с дълбоки последици за физическото и психическото благополучие. Освен физически последици, това заболяване доведе до повишаване нивата на тревожност и стрес. Оттогава до ден-днешен контингентът на тревожните хора се увеличи неимоверно.
Ние се срещаме с пациенти, при които последствията от постоянната тревожност и стреса са засегнали тежко способността им да чувстват надежда както за днес, така и за близкото или по-далечно бъдеще. Мисля, че тепърва ни предстои да се срещнем с последиците и белезите от войната. По време на криза има повече въпроси, отколкото отговори, особено в началото. Причината за това бедствие и действията, които хората могат да предприемат, за да се защитят, може да останат неясни.
- Каква терапия прилагате към тях – медикаментозна, психологическа и доколко можем сами да си помогнем да преборим, страха, паниката?
- Особено важно за хората е да бъдат правилно оценени и диагностицирани, тъй като подходът към всеки пациент е индивидуален. Тук трябва да отбележим ролята и влиянието на факта дали тези хора са имали предишна психиатрична диагноза. Медикаментозната терапия е част от терапевтичния подход за овладяване на тревожните и депресивни състояния. Психологичната подкрепа е също много важен етап в овладяването на проблемите. Наличието на различни фактори определят как е засегнат даден човек - възраст и жизнен етап, на който се намира той, полът, генетичните особености, историята на психичното здраве, обстоятелствата в личния живот, финансовото здраве, достъп до здравни грижи, трудности и загуби, преживени по време на пандемията или друга заплаха.
Доколко може да си помогнем сами? Човечеството ни показа надежда, като се устреми да се свързва помежду си, показа надежда в начина, по който се стараем да намерим креативни методи взаимно да се подкрепяме, да проявяваме съпричастност помежду си. Изграждането на умения да се самоуспокояваме, да бъдем наясно със страховете си и да не се срамуваме от тях, да разширяваме кръга на социалните събития, без страхът да ни води за ръка и да зацикляме в зоната си на комфорт, да отделим време за вътрешен диалог със себе си, отговаряйки си на някои въпроси. Ако не успеем сами и не се справим, трябва да потърсим специализирана помощ от психотерапевт или психиатър.
- Всъщност, светът вече повече от две години живее в страх – първо от COVID, сега от война. За тези две години увеличиха ли се пациентите ви и ако – да, с какви диагнози?
- Пандемията, а сега и войната нанасят поражения върху психиката ни по различен начин, но хората, върху които не е оставила драматичния си отпечатък, са все по-малко. Тревожността, страхът, депресията, злоупотребата с психоактивни вещества, агресията, всички онези „странни“ мисли и чувства, които ни карат да чувстваме, че „полудяваме“, са вече част от ежедневието ни.
Това са само малък процент от проявите, но в условия на криза се задълбочиха и психичните разстройства , като генерализираната тревожност, паническото разстройство, обсесивно – компулсивните състояния, фобиите, алкохолната злоупотреба, злоупотребата с психоактивни вещества. Сега в условията на война вероятно ще се повиши броят на хората, които ще развият посттравматично стресово разстройство - състояние, при което се изпитва повишено чувство на опасност от реална или предполагаема заплаха от нараняване или смърт.
Това е състояние, в което се чувстваш сякаш преживяваш отново даденото травмиращо събитие, кошмара, психическия стрес, когато се сетиш за него, избягваш местата, предизвикали тревогата и страха. Ставаш раздразнителен, имаш проблеми с концентрацията, негативни мисли за себе си, чувство на вина.
- Когато говорим за психични проблем, подмладява ли се възрастовата граница и само стресът ли е в основата?
- За съжаление, психичните проблеми се увеличават сред по-младата част от населението ни. Просто, защото за младите социалните контакти и общуването в по-големи групи е нещо много важно: това е пътят, по който младият човек получава признание и самочувствие. По-чести са симптомите на страх, депресия, панически атаки, повишена е консумацията на алкохол, употребата на наркотици, раздразнителност, агресия. Стресът по време на пандемията, а вероятно и в сегашната ситуация на несигурност и заплаха, се увеличи вследствие на социалното дистанциране, карантината и локдауните, условията на домашен офис, финансова нестабилност, липса на свобода на избор, медийната консумация, погрешните сигнали, фалшивите новини, разнопосочната информация. Всичко това създаде условия, които водят до усещането, че губим контрол над живота си.
- Голям проблем е фактът, че много хора отричат да имат заболяване на психична основа и отказват контакти със специалисти. Кой е сигналът, „червената лампичка“ за тях, а и за близките им, който да подсказва, че нещо не е наред?
- Психичното здраве, както и телесното ни, са еднакво важни. Когато се появи проблем с тялото ние сме много обезпокоени и веднага търсим помощ, но когато нещо се случи с психичния ни комфорт, ни обзема паника и започваме да отлагаме, защото все още я има „стигмата“. Все още има хора, които ги е срам и се страхуват да не им се „лепне“ етикет, все още има хора, които с ирония и агресия се отнасят към психично болния човек, до последно отричат и не приемат истината.
„Червената лампичка“ светва най-често, когато болестта вече я има, когато се появи проблем, като например „всички разбраха“, „изложихме се“. Най-важният белег, че нещо се случва, е свързан със загуба на връзка с реалния живот, загуба на качеството на живот, а когато се появи изречението: „Това не е той или тя, това не е същият човек, който познавам“, „червената лампа“ вече е светнала.
- Не са редки случаите, когато хора с опасно за околните, а и за тях самите тях поведение, са оставени на произвола, без лечение. Какъв е подходът в такива случаи към тях, ако те самите не желаят да се лекуват?
- Не всички хора с опасно поведение имат психични разстройства. Опасното поведение често е свързано с прояви на агресия. Тя е проява на вътрешно напрежение и тревожност, но може да бъде и вроден импулс към разрушение, личностов стремеж към изява на превъзходство. Агресията се проявява по различен начин: насочена към собствената личност – автоагресия, или към околните и обкръжаващата среда - хетероагресия. Причините за агресивното поведение са смутената социализация и личностовата дисфункция.
Много важна част в това опасно поведение може да бъде свързана с множество психосоциални фактори, състояние на криза и остър стрес. Тук е необходимо да се прави разлика между тези състояния и психичните разстройства. За съжаление, отношението към психично болните все още не се е променило много - става дума за стигмата, за все още несъвършената ни психиатрична помощ, за липсата на специализирани социални звена, които да оказват социална подкрепа на онези пациенти, които например, остават сами след като загубят семейството си или близките си, или биват изоставени.
Когато някой друг е поемал тази грижа и него вече го няма, пациентите остават наистина на произвола. Много може да си говорим на тази тема - не пациентите са виновни за това, а всички ние, цялото ни общество, цялата ни социална политика, а подходи дал Господ, програми, стандарти и проекти също. Един психично болен човек може да не желае да се лекува, да не съзнава проблема си, но в моята практика съм се убедила, че когато има желание, има и решение.
- Медицината е един от клоновете на науката, който се развива с невероятно бързи темпове. Какво е положението в частност в психиатрията? Има ли болести, които доскоро са смятани за нелечими или трудно лечими, а вече имат своите положителни прогнози?
- Да съгласна съм с това, че в медицината има колосален напредък, дори бих казала уникален в голяма част от лечението и диагностиката, включително и на много, доскоро нелечими заболявания. Това се случва и в психиатрията, особено в овладяването и лечението на тежките хронични психични разстройства, защото част от психичните заболявания са такива.
Тук е мястото да отбележа, че ние вече много по-спокойно лекуваме пациентите си и това се дължи на възможността да работим с цялата гама нови поколения медикаменти - по-безопасни, ефективни, по-добре поносими. Към това се прибавя помощта на много други специалисти, като психолози, социални работници, психотерапевти, които надграждат и помагат на психично болните да се социализират, да се обучават в социални умения, да познават болестта си.
Когато към това се добави и добрата грижа и подкрепа от страна на социалните институции и държавата, психичните заболявания няма да бъдат „бреме“ както за пациентите, така и за близките , за обществото и здравната ни система.
Руми ДОБРЕВА
