Промяната в грижите за здравето на бъбреците е належаща. Какъв е типичният профил на болния българин и защо всеки трябва да се запита честно - движа ли се достатъчно, колко сол ям, следя ли си кръвното си налягане и захарта, и кога за последно съм проверил бъбреците си. Всичко по темата и за мястото на диализата днес - от д-р Петър Мегеров.
Визитка♦ Д-р Петър Мегеров звършва Медицинския факултет на СУ “Св. Климент Охридски” през 2016 г. Специалност нефрология придобива през 2024 г. ♦ Работил е спешно отделение в МБАЛ “Лозенец”. Има публикации в наши и чужди научни списания, както и многобройни участия в български и международни нефрологични и трансплантационни конгреси. От 2021 г. е част от екипа на Клиниката по нефрология и трансплантация в Александровска болница. |
- Д-р Мегеров, има ли специфичен „профил“ на съвременния българин с кардио-ренално-метаболитен синдром и как стресът, качеството на храната и масовата дехидратация катализират синдрома?
- Тук трябва да направя едно важно уточнение, защото въпросът е добър, но съдържа уловка. Като лекар не бих искал да рисувам „портрет на типичния българин" – такъв строго научен профил, потвърден с данни, всъщност няма, а от обобщения лесно се ражда стереотип. Затова нека говоря не за етикет, а за рисковите фактори, които наистина виждам често в практиката у нас.
Картината, която се повтаря, обикновено изглежда така: човек на средна възраст, често мъж, с натрупани килограми около корема, повишено кръвно, което години наред не е следено редовно, гранична или вече налична захар и придружаващ лош холестерол. И почти винаги – късно установяване, защото дотогава нищо не е боляло.
Сега за трите неща, които споменавате, защото те наистина имат значение:
• Храната: Проблемът у нас не е толкова в количеството, колкото в състава – много сол, преработени храни, колбаси, готови продукти. Солта е директен враг на бъбрека и на кръвното. Това е може би най-подценяваният фактор.
• Стресът: Хроничното напрежение трайно повишава кръвното налягане и нивата на хормоните на стреса. А постоянно високото кръвно налягане е едно от най-тежките натоварвания за бъбрека.
• Дехидратацията: Тук бих внимавал с думата „масова" – няма данни, които да я доказват като национален феномен. Но е вярно, че много хора пият твърде малко вода, заменят я с кафе, сладки напитки или алкохол, а това не помага на бъбреците.
Само едно предупреждение: „повече вода" не е универсално лекарство – при вече болен бъбрек или сърдечна слабост прекаленото пиене може и да навреди. Затова при здрав човек – да, достатъчно вода; но при болен – само според съвета на лекаря.
- Кои нови терапевтични оръжия промениха прогнозата за ХБЗ?
- Това е може би най-хубавата промяна в нефрологията през последните години – и за първи път от десетилетия можем да говорим с истински оптимизъм. Това са:
• SGLT2-инхибиторите. Започнаха като лекарства за диабет, но се оказаха истински пробив за бъбреците. Доказано забавят влошаването на бъбречната функция и, важното, помагат дори на хора без диабет. Днес са едни от основните защитници на бъбрека.
• GLP-1 рецепторните агонисти. Лекарства, които помагат за отслабване и контрол на захарта, а едновременно с това пазят бъбрека и сърцето.
• Новите блокери на хормона алдостерон (нестероидни лекарства), които намаляват белтъка в урината и забавят увреждането. Към тях се добавят и утвърдените лекарства от групата на тези за високо кръвно налягане (РААС-блокери), които остават основа на лечението.
Сега за големия въпрос: неизбежна ли е диализата. Тук трябва да съм честен, защото обещанията в медицината са опасни. Не можем да кажем категорично „диализата вече е минало" – при напреднало увреждане тя и трансплантацията остават животоспасяващи и незаменими.
Но мога да кажа с пълна увереност: диализата вече далеч не е толкова неизбежна, колкото беше преди. За много пациенти, които доскоро вървяха право натам, днес можем реално да забавим процеса с години, понякога за цял живот
Разликата прави навременността – колкото по-рано открием проблема, толкова по-силни са тези лекарства. И точно тук се връщаме към всичко, за което говорихме досега: тези модерни оръжия действат най-добре, докато бъбрекът още не е тежко увреден.
Затова ранното откриване не е формалност – то е разликата между това дали тези лекарства ще ви спестят диализата, или ще дойдат твърде късно. Но най-мощното лекарство си остава времето – хванат навреме, проблемът днес се повлиява така, както беше немислимо допреди броени години.
- Кой подход е наистина работещ: директната истина за риска от бъбречна недостатъчност или мекият вариант - да не се плаши човекът?
- Истината е, че този въпрос поставя нещата като избор между две крайности, а в практиката добрият подход не е нито едното, нито другото – а трето. Чистата, плашеща истина – „ако не се промените, отивате на диализа" – рядко работи. Страхът мобилизира за кратко, после се превръща в отричане.
Човекът или се вцепенява, или си казва „каквото има, да става" и спира да идва на преглед. Виждал съм пациенти, които изчезват, защото са се уплашили твърде много. Но и прекалено мекият вариант не върши работа. Ако замажа сериозността, пациентът не разбира защо трябва да промени живота си заради нещо, което не го боли. Подценяването е също толкова опасно, колкото и плашенето.
Работещото е истината, но казана с надежда и с план
Тоест: казвам ясно какъв е рискът – без да го разкрасявам, но веднага до него поставям и другото: „ето какво можем да направим, и ето защо имате реален шанс". Хората не се страхуват от истината толкова, колкото от чувството за безизходица. Дадеш ли на човек посока и конкретна стъпка, страхът се превръща в мотивация.
И още нещо специфично за нашия пациент: българинът цени прямотата и уважението. Усеща кога го лъжат или го разтакават. Затова с него работи директният, честен разговор, но воден като между равни, не като присъда отгоре, а партньорство. Истината, винаги придружена от план и от увереността, че още има какво да се направи. Защото пациент, който си тръгне уплашен, се губи. Пациент, който си тръгне разбрал и с надежда, се връща – а в нашата работа връщането на контролен преглед е половината от лечението.
- Какви са съветите ви към пациента - откъде да започне, за да не се откаже, преди още да е опитал?
- Това е изключително важен въпрос, защото точно тук се губят най-много пациенти – не защото не искат, а защото им изсипваме всичко наведнъж и те се вцепеняват. Първото правило, което спазвам: не започваме с всичко едновременно. Когато на човек кажеш „от утре сменяш храненето, движиш се, следиш кръвното, следиш захарта и пиеш пет лекарства", той се отказва наум още преди да е излязъл от кабинета.
Прекалено е. Мозъкът го отхвърля. Затова съветвам да се започне с едно нещо – но правилното едно. И това почти винаги е солта и храненето, защото дава бърз, видим резултат и не изисква воля и героизъм. Намаляването на солта сваля кръвното осезаемо за седмици. Махането на сладките напитки и явно преработените храни помага едновременно на захарта, теглото и кръвното и с една промяна човекът удря няколко цели и вижда числата да се подобряват, което го мотивира да продължи. Защо точно с видим резултат: защото първият успех е горивото за всичко останало. Когато пациентът сам види, че кръвното му налягане е паднало, само защото е намалил солта, той вече вярва, че усилието работи.
Оттам нататък е много по-лесно да добавим движението, после по-фината част от храненето и така нататък – стъпка по стъпка.
Практически го формулирам така за пациента: избери само едно нещо тази седмица.
Прави го, докато стане навик, без да мислиш за него. Чак тогава добавяш следващото. Не е състезание, а изкачване стъпало по стъпало. И още нещо важно – измеримост. Давам на човека конкретна, малка и постижима цел
Не мъгляво „хранете се здравословно". Например: „тази седмица – никакви газирани и сладки напитки" или „не досолявай храната на масата". Конкретното се изпълнява. Общото се забравя. Защото пациент, който усети, че може, продължава. Пациент, който се почувства затрупан, се отказва. Цялото изкуство е в това да направим първата стъпка достатъчно малка, че да е невъзможно да се провали.
Милена ВАСИЛЕВА
