Спестяваме мнението си, но натоварваме партньора си с решение, което не е негово

https://zdrave.to/saveti-ot-spetsialisti/spestyavame-mnenieto-si-no-natovarvame-partnora-si-s-reshenie-koeto-ne-e-negovo Zdrave.to
Спестяваме мнението си, но натоварваме партньора си с решение, което не е негово

Случвало ли ви се е да се чувствате неразбрани,  да си мислите, че детето, партньорът, родителите, колегите ви не ви уважават? Случвало ли ви се е да се чувствате обвинени, използвани, невидени, незачетени, пренебрегнати от тях? Случвало ли ви се е да не виждат и зачитат компетентността и авторитета ви? Случвало ли ви се е да се питате какво (не) правите, та другите не проявяват уважение към вас?  На мен ми се е случвало.  Затова ще споделя с вас отговорите, които събирах през годините.

Автентичност и яснота

Както споменах в предишната статия, в междуличностните отношения е важно да сме автентични, да се изразяваме ясно и да казваме на другия какви са нуждите и границите ни (например: “Уморена съм и искам да си почина. Не ми се излиза тази вечер. Искам одеяло, чаша вино и да се гушкаме“). 

Когато се изразяваме ясно, другият може да реагира с досада, страх или гняв, обаче разбира, че отказът ни не е свързан с него, че не го отхвърляме, не го лъжем, не го нараняваме или обиждаме. Никой не обича да му се слагат определения или да бъде дефиниран (Например: “Оооооо, какъв си скитник! Ти въобще не обичаш да си стоиш вкъщи! Все навън ти е по-интересно, все с другите искаш да си прекарваш времето. Изобщо не ти пука за мен! За какво въобще сме заедно?!”. ). 

В такива ситуации не е нужно да говорим за него, а за себе си. Той ще ни чуе тогава, когато проявим искрен интерес към него (“Какво ти се иска тази вечер?“). Ще направи за нас това, което искаме от него тогава, когато му го кажем ясно: “Остави ме във ваната, докато искам”.  Когато говорим ясно и изразяваме чувствата и нуждите си, не караме децата/партньорът/другите “да разопаковат” посланието ни, не ги поставяме в ситуация да се чудят какво им казваме с думите и какво с интонацията си, не ги караме да гадаят. Ясното послание казва на другия от какво се нуждаем и какво искаме от него. 

Ясното послание и самочувствието

Колкото повече думите, които произнасяме, идват от сърцето ни, колкото повече показват същността ни, толкова повече ще расте самочувствието ни, а околните ще ни уважават и разбират, ще искат да ни чуват и да се съобразяват с казаното от нас. Оттук по-рядко ще влизаме в конфликти, а от това ще намалее и стресът, и напрежението в живота ни.

Когато говорим ясно и думите изразяват същността ни, повишаваме самочувствието си, а околните проявяват уважение и разбиране, защото езикът на любовта е личен.

Как и на какво да кажа „Не!“?

Това е въпрос с различен отговор за всеки от нас.

В ролята ни на родители не можем да кажем “Не!” на потребностите на детето от близост, принадлежност, сигурност, прехрана, грижа, топлина и сън. Можем да кажем “Не!” на желанията на детето, но не и на нуждите му. 

Възможно е емпатията, която изпитваме към някого, да ни пречи да му откажем - когато видим, че значим за нас човек много силно иска нещо, ни е трудно да не се съгласим с него. Какво мислите за това - да разберете и усетите колко силно другият желае нещо и въпреки това, да не се съобразите с него? Например между партньори: 

- В какъв ресторант ти се вечеря?

- Китайски.

- На мен ми се хапва италианска храна. 

Разбирате, че тук не говоря за противопоставяне, манипулация или налагане на волята. Говоря за това дали можете да заявявате нужди и желания, дали може да отстоявате авторитета си, дали може да опазвате личните си граници, дали може да се съобразите със себе си, дали можете да кажете: “Да!” на себе си? 

От позицията си на зрели хора, когато питаме другия, показваме интерес към него, търсим мнение, стимул и отношение, но това не ни задължава да съобразим избора си с него.  Практиката ми е показала, че повечето от нас биха се съобразили с отговорите на другия, биха пренебрегнали своите нужди, биха “се жертвали”, а после недоволствали. В такива моменти аз питам: “За какво всъщност си гневен на себе си?”. 

Защо го правим?

Причините да поставяме другия на първо място може да са с дълбоки корени в детството, вярванията, моралните норми, възпитанието. Възможно е да (не) казваме: “Не!”, проектирайки собственото си преживяване за отхвърляне, (което може да идва от усещане от детството, че родителят е бил емоционално недостъпен за нас). Ако ви харесва, може да разгърнем картината и да си припомним, че в исторически план жените са имали ограничени възможности да казват “Да!” на самите себе си, в сравнение с мъжете; мъжете са имали повече възможности да получат това, което искат.

Да се научим да казваме „Не!” 

Да отстояваме и заявяваме себе си е едно от най-обогатяващите преживявания, през които може да преминем в живота си. Когато отказваме на другия или не се съгласяваме с него, без да го отхвърляме, нараняваме и обиждаме, имаме две ползи: повишаваме себеуважението си, уважението на другия към нас се повишава.

Това, което пиша, може да ви звучи в разрез с приетото: “Трябва да се съобразяваме с околните!”.  Мнозина от нас са учени, че да се изразяваш лично, откровено и открито е неприлично, неловко, натрапчиво или егоистично. Спазваме това, на което са ни учили, но пренебрегваме себе си, стигаме до гняв и недоволство. Можем ли да поемем риска и отговорността да направим живота и взаимоотношенията си удовлетворяващи? Можем ли да понесем някой да не ни харесва, одобри и приеме, да се отдръпне от нас? Искаме ли в личното ни пространство да присъстват хора, които не зачитат личните ни граници, не проявяват разбиране и уважение? Искаме ли да се свиваме, снишаваме, затваряме, когато сме с определени хора, “за да има мир“? Да или не? 

Когато поемаме лична отговорност за собствените си мисли, чувства, позиции и избори, поемаме отговорност за живота си и сами избираме дали да се превърнем или не в жертва на някого.

Когато казваме: “Не!” на някого, всъщност казваме: “Да!” на себе си. Взаимоотношенията ни с другите - партньор, приятели, деца, роднини са танц, изпълнен с финес, в който учим как да бъдем със себе си, когато сме с другите. Взаимоотношенията с най-близките подлагат на изпитание границите и позициите ни. В тези отношения често ни се налага да ги преосмисляме и  променяме.

Да кажа: “Не!” и да бъда зачетен е също толкова приятно преживяване, колкото и това другият да ми каже: “Не!” и аз да го уважа, зачета и да се съобразя. Взаимоотношенията стават топли, а участниците в тях взаимно зачитат и уважават границите и нуждите си. Силно ме докосна изречението на Йеспер Юл, написано в книгата “Изкуството да казваш “Не” с чиста съвест”: “Да казваме това, което мислим и да мислим това, което казваме, е един от най-хубавите и трайни подаръци, които можем да подарим на партньора и децата си”.  

В живота често се случва така, че вместо да се учим един от друг, се нападаме, обвиняваме, защитаваме или воюваме. Ако в партньорската двойка не се научим да отговаряме за себе си “ще натоварим” връзката. Вземането на лично решение, когато сме във връзка не е “мой проблем”, а е “наш проблем”, защото, когато спестяваме мнението си, натоварваме партньора си с решение, което не е негово. Изчезва доверието и близостта. Подлагаме на съмнение самоуважението и самочувствието ни. Искаме ли това? Или ще поемем риска да кажем: “Не!”. 

Борянка БОРИСОВА, психолог

Горещи

Коментирай