Председателят на Българското дружество по хирургия на ходилото и глезена - доц. д-р Атанас Кацаров, бе ръководител на организационния комитет на Първия балкански конгрес по хирургия на ходилото и глезена в Солун (Гърция) от 6 до 8 септември. Участваха хирурзи ортопеди от всички балкански държави, Русия и Швейцария. Доц. Кацаров изнесе лекция “Увреди на глезенната синдесмоза” и бе водещ модератор на част от сесиите. За новостите в травматологията и за промените в професионалната кариера на доц. Кацаров разговаряме с него близо година след като бе принуден да напусне оглавяваното от него детско отделение по ортопедия и травматология в “Пирогов”. Сега известният специалист е начело на ортопедичното отделение за възрастни и деца в известна частна болница в София.
- Доц. Кацаров, какви са позитивите за вас от напускането на “Пирогов”? За какво единствено съжалявате?
- Честно казано, не очаквах позитивите да са толкова много. Винаги съм бил лоялен към “Пирогов” и съм си мислил, че това е единственото място, на което мога да работя. Бил съм в доста клиники по света, но чувствах “Пирогов” като свой дом. За съжаление, нещата много се промениха през последните няколко години и беше съвсем естествено да напусна. Съжалявам единствено за това, че оставих всичко, което успях да изградя, на хора, които живеят в ХVIII век. Като резултат единствената клиника по детска ортопедия и травматология в България е вече отделение на подчинение на детската хирургия. Това е все едно от генерал да те разжалват на майор. Напомня ми за времето, когато хирурзите са били бръснари, а ортопеди изобщо не е имало, което е исторически факт.
- Научиха ли се вече родителите да водят децата си при вас в болницата, където работите?
- По-разумните родители никога не са спирали да водят децата си при мен. Нашето ортопедично отделение освен възрастни приема и малки пациенти. Работим на принципа на отложената спешност, както повечето ортопедични звена в страната. Приемаме малки пациенти за лечение на травми, спортни травми, деформитети на опорно-двигателния апарат, за второ мнение по спорни случаи и за профилактика. Графикът ми е толкова натоварен, че трудно мога да обърна внимание на всички. За моя радост и спокойствие на пациентите с мен работят трима прекрасни млади лекари - специализанти, благодарение на които смогваме да помогнем на повечето от пациентите. Нека отбележа, че е голям броят на възрастните пациенти за
смяна на тазобедрени и коленни стави,
счупвания на различни кости, за реконструктивни, артроскопски операции, удължаване на крайници и др.
- Означава ли, че като обучавате специализанти, вече имате школа по ортопедия и травматология?
- Да, така е, и тя е официално регистрирана и призната. Отне ми доста време, но го направих.
- Какви новости има в лечението на детските травми?
- Нека стане ясно, че в България няма специалност “детска травматология”. В София младите колеги ортопед-травматолози са значително ощетени от факта, че има разделение на детски и възрастни, но не на ниво специалност, а по месторабота. В “Пирогов” огромна част от специализантите в травматологичните клиники за възрастни нямат понятие от детски фрактури, а специалността е една.
Като се явят на изпит, трябва да разбират от всичко. Ето защо, когато бях шеф на Клиниката по детска ортопедия и травматология и зам.-председател на борда на директорите на болницата, се наложих над тогавашното ръководство на Травматологичен комплекс и въпреки съпротивата му по график всички специализанти минаваха поне по два месеца в годината на курс за обучение при нас. Тези млади лекари са ми благодарни и до ден-днешен, защото можеха да видят с очите си цялата патология, която минаваше през клиниката.
И не само това - те участваха активно е лечението, което никой не им позволяваше дотогава. След това добротата ми ми изигра лоша шега, но в България няма ненаказано добро. За мен това е затворена страница, независимо че ще остана “пироговец” завинаги.
- Кои са най-новите постижения по света и къде са травматолозите от България, в какво изостават?
- Лечението по света се развива главоломно. В последната година се работи в няколко направления:
роботизирани операции,
костнозаместващи субстанции, минимално инвазивни техники на операции и остеосинтеза. Много от догмите се разбиват всяка година, защото има мислещи хора, които са оставени да работят. А при нас се хвалим кой пръв е въвел някоя оперативна техника, кой е пръв на Балканите (б.а. - смее се) за неща, открити преди 10 г. в САЩ или Европа. Или пък защитаваме дисертации на стойността на една публикация в списание на Запад. Всичко е дълбоко сбъркано.
- Възможно ли е да се прилагат от вас съвсем нови постижения на ортопедията, въпреки че системата не ги е въвела?
- Това е изключително трудно поради ограничения финансов ресурс. Не е въпрос само да се плаща на лекарите и техните екипи. Ортопедията е изключително скъпа специалност, както и съвременната медицина като цяло, от гледна точка на техника и технология, импланти, инструментариум, ноу-хау. Най-елементарният курс за обучение на лекаря е от порядъка на стотици евро, а специалистът трябва да минава поне три пъти през годината на курсове, за да поддържа ниво. Повечето български лекари изобщо не могат да си го позволят, а тези, които ходят на курсове, поради манталитета си
не споделят наученото с колегите си
Или, ако го правят, това става по наложен, силов начин, който е изключително неприятен. Младите хора вече са с доста по-отворено съзнание и когато не им хареса да работят на дадено място, изкарват две или три години, взимат специалност и си тръгват. За съжаление, не в правилната посока, която ни се иска на нас и на пациентите, а отиват в чужбина.
Доц. Кацаров в операционната
- Възможно ли е да се прилагат у нас всички онези лечения и операции, които се правят в чужбина и за които българчета се изпращат там от Фонда за лечение на деца?
- Напълно е възможно, но не и в следващите 10 години. Не защото няма подготвени хора. В България добрите ортопеди, които лекуват деца, са петима. Това е напълно достатъчно, защото работят в различни градове на страната. За щастие, не са съсредоточени в София.
Проблемът е, че липсва комуникация помежду им, на техните работни места непрекъснато има конфликти, специалистите биват ограничавани поради технологични липси, много трудно е финансирането на имплантите - за заплати изобщо не говоря, липсва подготвен помощен персонал.
Без рехабилитатори е немислимо да съществува екип
по ортопедия и травматология в днешно време. Доверието в българските лекари е почти нулево благодарение на модерните интернет-родители и на бюрократите в здравната система. Всеки, който е чул, че някъде в чужбина се прави нещо, търси начин да отиде там чрез финансиране от Фонда или от дарителски кампании и т.н. Но се оказва, че доста от резултатите от това лечение не са добри.
Говоря за моята специалност ортопедия и травматология, защото имам наблюдения върху деца, които са лекувани в чужбина. Освен това на децата се правят 2 - 3 и повече операции за пари, които родителите не могат да изкарат за целия си живот. Те са разочаровани, но не желаят да си го признаят. Докато, ако това се случи у нас с български лекари, ще викнат “Господари на ефира”, телевизионни репортери, в сайтове новината ще минава под рубриката скандали. Всичко това допълнително отказва колегите да се занимават с по-трудни случаи.
- Какво може да направите за пациентите с Детска церебрална парализа, има ли успешни и щадящи методи за лечение на деформациите на опорно-двигателния им апарат?
- Преди години опитах да въведа за тях метод на лечение, измислен още през 80-те години на ХХ век. Това е методът на руския професор Улзибат и така наречените от него миофибротомии. Те са изключителен пробив в ортопедичното лечение на болни с ДЦП, защото миофибротомиите са много щадящи за пациентите. Няма нужда от обездвижване на крайниците, много мускули и сухожилия се освобождават наведнъж с една оперативна интервенция и с една упойка, което е важно за тези деца с много придружаващи заболявания, особено ако имат епилепсия. Освен това миофибротомиите могат да се правят три или четири пъти през годините, докато детето израсне.
По подобна методика се работи в Европа. Тъй като методиката е
патентована от руските колеги,
на пръсти се броят специалистите, които са напълно наясно с миофибротомията. Един от тях съм и аз.
Повярвах в метода, убедих се, че е доста успешен. Колкото пациенти, лекувани по този начин, съм проследил, всички са доволни, макар че подобрението може да е малко при едни, а при други да е повече. Препоръчвам този метод. Родителите намират сами средства и водят децата си с ДЦП на най-близкото място до България, където се извършват миофибротомии - в Сърбия, където оперират руските колеги.
- Какви са най-трудните случаи, с които се сблъсквате напоследък?
- Тъй като не работя спешност като в “Пирогов”, се сблъсквам с трудни случаи на пациенти, лекувани в други болници, в това число и в чужбина. Налага се да правя корекции на ходила и долни крайници, на лошо зараснали счупвания, на вродени деформации, да удължавам крайници. Тези случаи са най-голямото ми предизвикателство в момента. Понякога се налагат две или три операции за корекции на една лошо направена операция. Голяма част от колегите, които нямат опита, се хвърлят да оперират. Макар че основно изискване в нашата специалност е да не оперираш, ако нямаш нужната подготовка или инструментариум в операционната. Наистина
всеки иска поле за изява,
но доста от необходимите условия не са изпълнени и резултатите не са добри.
- Продължавате ли и на новото си работно място да извършвате операции по реплантиране на ръце и пръсти, както го правехте в “Пирогов”?
- Не, такава спешност не работя в момента. За щастие, такъв травматизъм се случва рядко в годината. В момента правя единствено корекции на слепени пръсти, оформям ръце, което е също микрохирургия, и то не по-малко трудна. Но тя е планова. Изисква се оглеждане на случая, по-сериозно планиране, за да бъде хирургичната интервенция успешна.
- Какви са проблемите на лекарите в българската здравна система и как те рефлектират върху пациентите?
- Тежката бюрокрация превърна лекарите и сестрите в писачи, в изпълнители на клинични пътеки. Липсата на сестри е огромна, а никой нищо не прави за това да задържим сестрите в България. Те са нашите най-доверени помощници и опора за всеки пациент. Най-често докторът е зает и не може да се занимава с разговори с пациента, с успокояването му. Докато сестрите са непрекъснато при тях. Навремето са ги наричали милосърдни сестри заради отношението към болните. В днешно време здравната система е като машина, персоналното отношение е рядкост.
Наблюдава се в малко лечебни заведения и се прави благодарение доброто желание на отделни медицински специалисти. Всеки се оправдава със забързания свят, в който живеем. Но човешкото отношение трябва да бъде запазено независимо от проблемите на лекарите в българската здравна система. Ако обясниш простичко на един пациент какво му е състоянието и какво може да се направи за лечението му, той ще бъде доволен. Лично аз обръщам на пациентите повече от необходимото внимание, поне прегледът трае много повече от 20-те минути, които Здравната каса ми е определила. Хората идват подготвени, четат, имат въпроси, объркани са, защото има разминавания на информацията в различните източници, и искат успокоение, искат да вярват, че
лечението ще е най-подходящото за тях
Ако то е по-дълготрайно, обяснявам какво трябва да се случи във времето, защото хората си правят планове. Като обясниш всичко, те разбират, че можеш да ги излекуваш. А ако действаш по стария начин - дай да го отворим и ще видим какво е, едва ли ще получиш доверието на пациента. Все пак сме в ХХI век и разполагаме с модерна техника.
Лекарите страдат от корупцията и бюрокрацията в системата, от злонамерена журналистика и от пациенти със свръхочаквания. Естествено, всеки човек иска най-доброто лечение за себе си, но малко от пациентите могат обективно да преценят дали го получават. Когато се случи нещо добро, никой не пише във форумите и не изпраща благодарствени писма. Но ако се случи нещо не особено добро, от отзивите на пациентите може да ти настръхне косата. Получава се фалшиво разделение между лекари и пациенти, от което никой от тях не печели. Обществото се срива чрез ненужна за хората поляризация във всяка сфера. Реално лекари и пациенти сме на една страна, но не го осъзнаваме, заети с това да изкарваме насъщния си.
- Имате ли хоби, чрез което разпускате след работа и се отърсвате от напрежението?
- Сега е модерно да се ходи по планините. Това е и моят начин да се справям със стреса. Освен това вече не съм непрекъснато на разположение за спешност и имам повече време за близките си.
Мара КАЛЧЕВА
