Животът му не е бил никак лек, но той предпочита да гледа напред, да бъде щастлив и да се радва на всеки ден, както и да вдъхва кураж и надежда с това, което прави, на всички хора с увреждания. Освен физическото увреждане, което има по рождение, Пламен е бил изоставен от родителите си и отгледан в домове за деца, растящи без родителска грижа. Това житейско изпитание обаче само го е направило по-силен и борбен. Ето какво сподели за себе си и живота си Пламен в интервю за MyClinic.
- Пламене, очакваше ли, вярваше ли, че ще спечелиш шоуто “България търси талант”?
- Очаквах, че ще стигна донякъде, но не вярвах, че ще спечеля. Чувството да си пръв е готино. Аз не показвам, че съм щастлив, но всичко преживявам вътрешно. Много съм доволен от себе си. Последният ми танц не беше най-добрият, от него като цяло не съм доволен, но се радвам, че хората оцениха и първите ми две изяви.
- Какво ще направиш със спечелените от шоуто 60 000 лв.?
- Искам да направя школа за интегрирани танци - за хора със и без увреждания, да танцуват и творят заедно. Школата ще бъде във Варна, в момента търся място, харесах си една зала. В началото аз ще водя обучението. Освен това ще се занимавам с различни проекти, имам страхотни идеи. Може да дойде някой от чужбина да ни покаже нещо, защото няма смисъл да откриваме топлата вода, след като това вече е факт.
- Откога танцуваш?
- Танцувам любителски от малък. Занимавал съм се и с много спортове - бягане, вдигане на тежести, бадминтон, тласкане на гюле, тенис на корт, баскетбол. Специално с уличните танци се занимавам от около 5 години, като през последните 2 от тях гледам по-професионално на нещата. Танците са любимото ми занимание и хоби - те са всичко за мен. Ходя на състезания, но досега не съм печелил първо място все още.
- Трудно ли е да танцуваш с инвалидна количка?
- За мен не е нещо ново, тъй като съм се родил без крака, с това увреждане. Може би затова правя толкова леко нещата, изглеждам като перце. Аз мога да танцувам и без количка, всички го видяха в предаването. Това е по-любопитното за хората. Вкъщи се справям без количка, лазейки и пълзейки.
- Чувстваш ли се ощетен от съдбата?
- Не, не се чувствам ощетен. Всеки има своите комплекси, аз също, но за разлика от повечето хора
се чувствам много добре,
не смятам, че имам някакво увреждане, движа се, мога да правя повечето от нещата, които вършат здравите хора. Справям се успешно, напълно самостоятелен съм физически - може би защото така съм се родил.
- А защо си се родил без крака - някакво генетично заболяване ли имаш?
- Нямам представа какво е заболяването ми, даже не ме интересува. Не искам да знам какво е заболяването ми, тъй като мога да правя много неща. Не се интересувам какво не мога да правя, а какво мога!
- Какво искаше да покажеш с участието си в “България търси талант”?
- Много неща исках да покажа. Например да бъдат по-усмихнати всички хора, не само тези с увреждания. Специално за хората с увреждания посланието ми беше да се чувстват силни, да правят това, което искат и умеят. А на хората без увреждания исках да кажа чрез това мое участие да бъдат по-добронамерени, да нямат предразсъдъци, просто да бъдат Човеци.
Преди участието ми в “България търси талант” вероятно много от хората ме приемаха като човек, който не може без инвалидната си количка и е с увреждане.
Но сега, виждайки моите способности, някак си малко или много съм ги променил. Много се радвам за това.
Аз, честно казано, въобще не исках да участвам в това предаване. Но като се замислих колко много неща мога да направя, си дадох сметка, че мястото, където може да се случат, е именно там. Дори бях изпуснал датата за кастинг във Варна, но един приятел ме закара до Бургас. Явих се на кастинга, одобриха ме за участие в предаването и спечелих.
Понякога на човек му трябва да види пример, за да намери сили в себе си. Аз много пъти съм виждал в мрежата такива примери, които ме вдъхновяват.
- Липсва ли нещо в живота ти?
- Нищо не ми липсва по принцип. На всеки нещо не му достига в живота, но не трябва да се оплакваме. Аз съм свикнал всичко сам да печеля - било то доверие, пари или нещо друго.
Работех около 6 месеца като касиер
в денонощен магазин. Страшно трудно е да си намериш работа, особено когато си с увреждане.
- Какво според теб трябва да направи държавата за хората с увреждания?
- За мен придвижването по улиците не е проблем, аз мога да изкачвам всякакви тротоари. Но в един момент си казвам: добре де, ти можеш, но какво да правят тези, които не могат. Аз мога да скачам по тротоарите, но съм изключение. Знам, че има хора с увреждания, които трудно излизат дори от домовете си.
Трябва да имаме по-достъпна среда, ако искаме нещата да се случват. Една естакада няма да помогне само на човек с увреждане. Тя ще бъде полезна на майки с колички, на възрастни хора, на колоездачи. Според мен основното, което трябва да се направи за хората с увреждания у нас, е да има по-достъпна среда.
Не мисля, че държавата трябва да полага специални грижи за хората с увреждания. Това ще ги отпусне, те ще си мислят, че всички са им длъжни. Аз съм на мнението, че всеки трябва сам да си заслужи нещото, от което има нужда и се бори за него. Може би е хубаво да се оказва подкрепа на хората с увреждания, но грижи - не. Мен също ме насърчиха приятели, отидох и показах в какво съм най-добър. Аз работих много упорито, пътят беше доста тежък за мен.
- Пребиваването ти в домове за деца без родители как ти се отрази?
- Това пребиваване по домовете не беше толкова зле колкото изглежда отстрани. Най-тежко беше, когато имаше празници, почивни дни, в които останалите деца се прибираха по домовете си и при родителите си, а аз оставах там сам. Даже лъжех другите, че моите родители ще дойдат да ме вземат след час. Но по-скоро лъжех себе си всъщност. Нормално е, когато си малък, да ти липсват родителите ти.
Сега имам приятели, родителите не ми липсват. Познавам ги, нямам лоши чувства към тях, но не изпитвам необходимост да ги виждам, да ме подкрепят, да живеем заедно.
Маргарита Благоева
