Аз съм съвестен, надежден работник, в служебната йерархия съм малко над средното ниво. Шефът реши да ме изпрати на семинар за лична ефективност и аз с радост приех. Бях ходила няколко пъти и ми харесваха въпросите на психолозите - все ми просветваше нещо от тях. Денят беше сряда. Семинарът започваше в четвъртък и свършваше в петък, към края на работния ден.
Тръгнах в добро настроение. Не очаквах потапяне в дълбокото. Но... в петък по обяд се озовах пред следния въпрос:
Когато погледна напред в живота си, виждам...
Направих някакви неуспешни опити да се изплъзна от отговора, но не ми се получи. Въртях се, разсейвах се, разсмивах другите участници, обаче въпросът ме преследваше даже и в тоалетната. Троснато му отговорих така: “Отдавна не гледам напред в живота си, защото не вярвам, че там ме чака нещо хубаво и приятно! Доволен ли си?”.
Тъкмо си отдъхнах с облекчение, че съм се разминала с неприятната истина, когато ме застигна вторият въпрос: “Какво ще съм постигнал/а след пет години?”. Направо ми призля. От известно време като че ли някой много държи да сведе до знанието ми отговора. Въпросът даже от билбордове ми се пери! Направо ми се иска да му кажа, че го ненавиждам и ме ядосва! Защо ли? Защото, колкото и да бягам от отговора, сега ще си кажа честно: “Виждам се стара, неосъществена, уморена, непостигнала мечтата си, безцветна, не оставила следа...”.
Един час преди да завърши семинарът. Раздразнена съм, но все още съм с разсъдъка си. И точно тогава ме връхлетя питането, което ме довърши: “Какви конкретни действия ще предприемете, за да осъществите целите си в следващите шест месеца?”.
Вътре в себе си вече крещях: “Никакви! Омръзна ми да се чувствам провалена, да съм разочарована, отхвърлена и изоставена. Няма да си поставям цели, няма да предприемам действия! Това е начинът да се предпазя от болката от неслучилото се!”.
Едва дочаках да свърши заключителната част на семинара. Този психологически тренинг вместо да ме накара да се почувствам добре, вместо да “ме подреди”, ме ядоса и натъжи! Запътих се уморена към дома, в ума ми беше каша, в душата - хаос. Нямаше и следа от радост, въодушевление и яснота. Никаква идея за отправна точка.
За да избягам от всичко, реших да попътувам...
Това, което се случи по време на пътуването, ме довърши. Но благодарение на него видях всичко отстрани. Открих модела. Прозрях защо съм импулсивна, защо не мога да чакам естественото развитие на определени човешки взаимоотношения или конкретна ситуация, защо се втурвах да дам всичко тук, сега, веднага, а ми беше трудно да получавам; защо исках взаимоотношенията да се развиват бързо, а до същественото да се стига веднага; защо вярвах, че това, което ми предстои, е за малко, за кратко, и ако изобщо го има, ще се случва много рядко и незнайно кога. Затова се страхувах да планирам. Мислех, че съм спряла да очаквам, а крещях за надежда.
От този модел идваше самонаказанието: “Малко!” - в живота си получавах толкова, колкото можех да понеса и колкото смятах, че има отредено за мен.
Докато се зарадвах, че съм тръгнала нанякъде, настъпваше времето да се връщам. Тъкмо нещо приятно започваше да става, осъзнавах, че наполовина вече е свършило. Никога не знаех кога ще има пак. Така е и с празниците. Не си спомням да съм планирала, обмисляла, приготвяла с въодушевление, нито пък съм сменяла концепция. Никога не съм се питала: “Ти как си го представяш, как искаш да стане?”. Не си спомням да съм имала достатъчно време да обмисля нещо, да събера материали, да направя опит, проба... Така правех аз със собствения си живот. Не се питах какво искам, как го искам, колко го искам...
Изведнъж озверях за всеки предстоящ ден от живота си. Не исках повече да го живея според стари модели. Яростта ми ми казваше, че аз съм по-силна от матрицата, вярването, миналото.
Изведнъж си припомних въпросите от семинара, които толкова ме ядосаха. Ето защо било! Аз се страхувах да си поставя цели, защото не знаех какви обмислени действия да предприема, за да ги осъществя. Нямах опита да планирам и организирам. Съмнявах се дали ще се случи, дали в последния момент желаното няма да се отмени. Понеже не планирах, действах без план, в пожарникарски режим, (но чак в този ден разбрах, че пожарникарите имат специален алгоритъм на действие при извънредна ситуация).
Запитах се какво ще стане, ако се престраша да сменя опита си?
Реших да опитам
Започнах с нещо малко - предстояща работна задача. Поставих си цел, планирах действията си, организирах се, предприех осъществяването й. Докато работех по новия начин, осъзнах, че за мен времето сякаш не съществува. Ако имах време, се размотавах, ако нямах, се включвах “на аварийни” и действах. Тоест отново възпроизвеждах модела.
В живота си развивах четири дейности и във всяка една от тях имах конкретни ежедневни задачи и срок, който трябваше да спазвам. Когато работех хаотично, се изнервях и напрягах. Затова започнах да си разписвам задачите и да се наблюдавам как ги изпълнявам. Отново възпроизвеждах модела.
Исках да изляза от омагьосания кръг. Знаех, че зависи от мен. Затова в една събота започнах задачата за вторник. Продължих да я работя в неделя. Завърших я в понеделник. Във вторник, когато трябваше да я предам, се чувствах абсолютно несигурна и разколебана дали съм я свършила пълноценно. Това, което бях направила, ми се струваше глупаво и скучно. Ето го моят страничен ефект от навреме свършената работа. Започнах да се питам не можех ли още по-добре. Осъзнах, че такива въпроси не си задавам, когато препускам в бесен ритъм да спазя срока и да предам свършената работа. Така ли исках да живея? Без да обмислям? Без да се наслаждавам на процеса на случването? Без да си дам време да променям онова, което не ми харесва? Без да споделям и обсъждам с ценните за мен хора? Без да се радвам на предстоящото? Без да смея да погледна напред в живота си?
Не...
Благодарих на себе си за честността, а на въпросите - за точността.
Вече по няколко пъти на ден си повтарям, че за мен има достатъчно от всичко, което ми е нужно.
Борянка БОРИСОВА, психолог
