Ако трябва да представя себе си с няколко думи, ще кажа, че съм трудолюбива, старателна, мога да се съсредоточавам, мога да извършвам и завършвам работна задача, мога да уча, отворена съм към новото и развитието (и в работата, и в личен план), обичам да се забавлявам, харесва ми да постигам успех, но... има нещо, което ми пречи и то днес ме доведе тук.
Напоследък доста често мениджърът на фирмата, в която работя, и приятелят ми, ми казват, че искат да ме виждат уверена, със самочувствие, по-смела и освободена, насърчават ме да се заявявам по-категорично и да не се обличам така безлично. И от двамата съм чувала, че са забелязали, че когато трябва да свърша нова, непозната за мен задача, се панирам; дълго я обмислям; склонна съм да се откажа; когато започна да я изпълнявам, го правя сковано, неумело, нервно; на всичкото отгоре преживявам ситуацията мелодраматично и това им идва в повече. Мениджърът ми каза, че ако продължавам така, това ще го накара да ме постави в позиция с по-малко отговорности и предизвикателства, а приятелят ми - че ще ме напусне.
През годините съм чувала, от значимите за мен хора, че в мен има потенциал, но нещо сякаш ме държи под похлупак и не ми дава да се разгърна. Често са ми казвали, че изглеждам неуверена и несигурна. А най-добрата ми приятелка често ме пита: “Как така като постигнеш нещо, не виждаш, че си го направила?”.
За да намерим отговора, с Бахтало (името й означава “щастие”) минахме през различни теми.
Изследвахме желанието й и нагласите й за успех. Тя имаше желание за растеж и развитие, учеше, беше дисциплинирана и отговорна, но когато дойдеше времето да приложи наученото в практиката, блокираше и не беше в състояние да направи нищо.
Тя нямаше проблем със създаването на стратегията за успех - планираше стъпките адекватно към поставената цел и ги изпълняваше дисциплинирано, даже на моменти се забавляваше. Но голямата й мечта оставаше нереализирана.
В началото имаше трудност с това да балансира работните задачи, ученето и почивката, но от съвместната ни работа успя да намери баланса и да го приложи в живота си.
С нея минахме през темата за страха. Изследвахме страха от новото и непознатото. Говорихме за това, че дори когато човек иска да постигне своя цел, му е нужно време да опознае новото, което се случва и влиза в живота му, необходимо е време да свикне с промяната, която настъпва в живота му вследствие на реализираната цел, трябва да минат дни, в които да се научи да живее с новото, което внася новото.
Изследвахме и това какви са посланията, които страхът имаше за нея. Когато “му дадохме думата”, той каза това: “Пазя те да не допуснеш грешка.
Пазя те да не се провалиш
Пазя те от укор. Спирам те, защото твоята грешка може да нарани други хора, да причини щета или вреда. Аз съм голям, много голям, толкова голям, че едновременно те спирам и ти преча да видиш какво има пред теб. Не ти позволявам да направиш крачка напред. От мен не можеш да видиш нищо ново. Държа те в старото и познатото. Казвам ти, че съм по-голям от теб, а ти си малка и незначителна и заради това не можеш да се справиш с мен. Никъде не можеш да стигнеш заради мен. Нищо ново не може да ти се случи. Най-вече твоята мечта”.
Да, Бахтало стоеше далеч от своята мечта. И колкото повече “работеше” за нея, толкова повече се отдалечаваше от нея. Колкото повече области от вътрешните й преживявания изследвахме, толкова повече тя се отказваше от онова, което беше най-важно за нея.
Започна да се отказва от нови начинания, да не спазва срокове, да закъснява за срещи, да се държи непрофисионално, започна да прави всичко възможно да се провали.
На срещите ни плачеше, казваше, че не разбира какво е това, което я кара да постъпва със себе си по този начин. Страданието, което преживяваше, беше изписано по цялото й тяло - беше се свила, тялото й беше като в гърч, приличаше на парализиран човек с къси сухожилия.
Дали защото така е устроен животът, или защото Бахтало беше късметлийка, или защото работата със себе си винаги дава резултат - не знам, но и
нейният възел се развърза
Последния път, когато дойде, избухна в сълзи и рида дълго. Каза, че не е спала изобщо, че се чувства разпиляна, че не вижда какъв е смисълът да е жива. Твърдеше, че всичко, с което се захване, е обречено на неуспех или има полза само за другата страна, но не и за нея. Казваше, че нищо повече не иска да прави и не й се живее.
Попитах я какво я е разстроило.
Говорих снощи с баща си. Ние рядко говорим. Но снощи майка ми му прехвърли телефона. Аз се смутих, не знаех какво да му кажа. Изведнъж (не знам откъде у мен дойде тази смелост) му заразказвах откровено за това, което съм предприела, за да постигна голямата си мечта. Не му разказах за всичките си провали от последните дни, а за живота преди тях. Слуша ме той, слуша и като ме подбра... Наговори ми ги едни, дето не мога да ги повторя. Имам чувството, че някой на парчета ме наряза и из света ги пръсна. Опитах се да проумея какво ми наговори баща ми и какво аз си мисля за това, което ми говори. Цяла нощ се въртях в леглото и не разбирах защо да живея като той... ( тя вече не можеше да спре сълзите) все казва, че децата на другите хора много са постигнали, а аз нищо не съм; че другите могат да се справят, а аз - не; че другите са смели, а аз съм страхлива; че от мен нищо няма да стане; че съм горда и много говоря, а знаещите и можещите хора са “скъпи на приказки”. Осъзнах, че баща ми ме подценява!!! Осъзнах, че във всяко начинание се държа така, както той очаква от мен, и правя всичко възможно да не го разочаровам - тоест провалям се или изобщо не опитвам. Разбрах, че моите несигурност и неувереност са плод на това, че и аз като татко не вярвах, че ще се справя.
Бахтало плака и изцеди много сълзи от душата си
Докато я слушах, си мислех за тези самоизпълняващи се пророчества, които случваме сами в живота си заради вярванията, които имаме. Мислех си за действията, които извършваме, водени от лоялност и любов към важен за нас човек.
Разбира се, че между Бахтало и баща й имаше много любов. Разбира се, че баща й искаше най-доброто за нея. Той бе грижовен баща и за да й даде това, което й беше дал, беше преминал през много трудности. Баща й искаше тя да е щастлива и да се радва на живота си, искаше дъщеря му да живее пълноценно, защото я обичаше. Само едно беше трудно на този успешен и борбен мъж, на този грижовен и всеотдаен баща - да каже на дъщеря си, че се гордее с успехите й, защото в неговите очи те бяха големи. На него му беше трудно да намери думи да я похвали. Но му беше лесно да я подкрепи финансово, за да сбъдне тя мечтата си. И той го направи.
На Бахтало й беше трудно да приеме този подарък. Болеше я раната от отношението му. Но бащата като всеки родител, който минава през всякакви трудности заради детето си, мина през още една. Той й се обади и й каза, че е опровергала очакванията му. Призна успеха й. След това обаждане Бахтало напои срещата ни със сълзи на радост и облекчение. Тя беше разбрала, че не е неудачник, че баща й вярваше в нея и я обича. Какво повече й трябва на една дъщеря да е щастлива и да живее пълноценно живота си?
Борянка БОРИСОВА, психолог
