Д-р Цветеслава Гълъбова е завършила медицина в Медицински университет - София и бизнесадминистрация в УНСС. От 1994 г. работи в Държавната психиатрична болница “Св. Иван Рилски” - Нови Искър, където 4 години е била лекар-ординатор, 11 години - началник на отделение за мъже с остри психози, а от 2009 г. е директор на болницата. Съдебен експерт по психиатрия е повече от 20 години. Национален експерт по психиатрия на Българския лекарски съюз.
Хиляди са случаите у нас на деца в риск, заради въвличането им в конфликт между родителите. В почти всеки такъв случай е налице Синдромът на родителско отчуждение. Данните бяха изнесени на национална конференция на тема: “Правата и интересите на детето при родителски конфликти и родителско отчуждение”, която се проведе под патронажа на националния омбудсман. Целта на форума е да бъдат разработени законодателни инициативи, които в спешен порядък да влязат за обсъждане и приемане в Народното събрание.
Домакин на дискусията беше Варненският окръжен съд, като инициативата беше на съдия Пенка Христова от Гражданско отделение в Апелативен съд - Варна. В нея участваха магистрати от Окръжен и Районен съд - Варна, които имат специализация за работа с малолетни и непълнолетни.
Ето мнението на известния психиатър по темата отчуждението в семейството:
- Д-р Гълъбова, доколко сериозен проблем за България е Синдромът на родителското отчуждение?
- Проблемът е много сериозен и се задълбочава от факта, че нямаме официална статистика, по която да отчетем доколко наистина сериозен е за нас този проблем. Но, на националната конференция, която се проведе по този въпрос във Варна на 22 октомври за правата и интересите на децата и тяхната защита, беше представен целият варненски съдебен район, т.е., трите съдилища - районно, градско и апелативно, с техните председатели и много съдии - участваха над 70 магистрати, също и частни съдебни изпълнители, адвокати, държавно съдебно изпълнение, социални служби... Там се изнесоха и се приведоха от патронажа на г-жа Мая Манолова, омбудсман на републиката, наистина ужасяващи данни. Съдиите, които пряко се сблъскват с този проблем, го отчетоха като много разпространен и сериозен, и то тези съдии, които работят с бракоразводните дела. След това при тях постъпват и жалбите, че другият родител отказва да изпълнява съдебното решение в частта - режим на лични отношения.
Д-р Цветеслава Гълъбова
Това, което успяхме да направим на първо време, е да дефинираме, че има такъв проблем и да започнем борба за законова промяна, която на практика да осуети или да направи минимално възможно такова разпореждане на единия родител. Всички отчетоха, че по-често в България това е майката. И съдиите признаха, че съдебната практика наистина е такава: децата се присъждат на майката, освен при някакви изключителни обстоятелства. И майките в 92% от случаите се явяват т.нар. програмиращ родител, т.е., родителят, който отчуждава.
Ще се направи опит да се добие и някаква статистическа представа доколко голям е проблемът, защото сега наистина конкретни числа няма. Но всеки от нас, сигурна съм, познава поне едно дете, което не общува пълноценно и с двамата си разделени, разведени родители.
Аз, като психиатър с голяма практика, през годините съм виждала какво става с такива деца и какви перфектни невротици израстват. Колко са несигурни, нестабилни... Била съм и вещо лице в такива дела и наистина съм се наслушала в съдебна зала на грозни думи от страна на единия родител към другия. Като казвам грозни, имам предвид много грозни, наистина обидни. Виждала съм, слушала съм деца, които са били толкова манипулирани от единия родител, че всъщност тяхната цяла емоционалност е насочена към създаване на омраза към другия родител. И това са деца, които растат в поле на омраза, в отвращение към другия родител.
Пак казвам, за съжаление, това по-често е майката. За съжаление, защото майката, като призвана да дава живот, на пръв поглед е абсолютно нелогично, да върви срещу собственото си дете, срещу това, което е създала с любов и му е дала живот. У нас има твърде много примитивизъм в отношенията, твърде много емоционална беднота, която е предпоставка всъщност за създаване на този Синдром на родителското отчуждение. Има много, наистина изключително любящи, обичащи мъже, които са лишени от възможността да бъдат родители. Те на практика са били превърнати в донори на генетичен материал и от тях се иска единствено и само издръжка. Което наистина е ужасяващо!
- Как въздейства на детето такава среда?
- Изключително осакатяваща е за децата. Те растат в лоша среда, която не ги учи на нищо добро.
Проблемът наистина е огромен, защото освен всичко друго, тези деца, когато пораснат, станат зрели хора и създадат свое семейство, е много вероятно да пренесат поведенческия модел, който са видели, в своите собствени семейства. И по този начин, този проблем ще се мултиплицира хилядократно.
- А какъв е профилът на вече порасналото дете, жертва на синдрома?
- Не бих се ангажирала да направя профил, защото все пак психологически профил се прави с методите на психометрията и други специфични изследвания и тестове. Но децата, които са израснали в такава среда, които са научени да мразят, които не са научени да зачитат другия родител, най-често рискът да се развие при тях някоя форма на невротично заболяване, с тревожност, панически атаки, фобии, смесено-тревожни депресивни разстройства и генерализирана тревожност, е огромен. И те винаги видимо имат белези на невротичност.
Освен това, много често те стават нестабилни чисто психологически, несигурни в себе си, колебаещи се, лутащи се, емоционално не са достатъчно зрели. Понякога имат инфантилни прояви. Изобщо, проблеми, проблеми, проблеми, от които наистина не се умира, но със сигурност бележат живота на един човек в недобра посока - т.е., без тях нещата биха могли да са много по-добре.
- Доколко важна е фигурата на бащата за едно дете?
- Фигурата на бащата е от изключителна важност за развитието на едно дете. Бащата не е само дарител на генетичен материал. Бащата като фигура, е стълбът на нашата личностова идентификация, когато започнем да съзряваме. Бащата е човекът, който ни учи да преодоляваме опасностите, да се справяме с тях, а не непрекъснато да ги избягваме. Знаете как майката пази, а бащата учи да се пазиш.
Това са два различни типа поведение, които зрелият човек е добре да ги е видял като дете, да ги е усвоил. Бащата налага границите, той е този, който изисква да се спазват правилата, с цената да преживее няколко “тръшкания” на детето. Така че ролята на бащата е от изключително значение. За момченцата тази роля е също съществена и при определянето на пола. Така момченцето израства като мъж и се идентифицира с мъжкия пол
За момиченцето също е много важна тази фигура на бащата. Защото през образа на бащата минава образът на бъдещия партньор на момиченцето, когато стане жена. И, когато този образ е съсипан, смачкан, омерзен, оплют, оклеветен, това момиченце няма да има първичния мъжки образ, към който да се стреми.
Когато пораженията, които се нанасят на детската психика, с поругаването на родителя, дали е баща или майка, няма значение, защото и двете неща са изключително нужни, винаги големият плащащ е детето. Много точно изразяват това единство на фигурите на майката и бащата думите на варненския митрополит Йоан, казани по време на конференцията: “Всеки човек носи в себе си една домашна църква: майката е вярата, бащата - стълбът. Едното, без другото не може!”
А проблемът в България се оказва изключително голям. Съдийка от Районен съд-Варна, която работи по такива дела, изнесе едно кратко експозе, от което става ясно, че всъщност институциите, които са призвани да привеждат тези съдебни решения в изпълнение, на практика са безсилни. Това са полицията, Държавната агенция за закрила на детето, част от съдебните изпълнители и съдът. Оказва се, че, когато единият родител откаже да допусне до детето другия родител, насажда у него омраза и го отчуждава от другия родител, както тя каза, никой, нищо не може да направи.
С издръжката нещата не са така. Ако не плаща издръжка, взема се един изпълнителен лист и проблемът е решен.
- А как може да се реши този проблем?
- Първо, със законодателни промени. Присъстващите на конференцията депутати се ангажираха да лобират за приемането на такива промени. На второ място, с едно задълбочаване на съда, когато има такива дела, да се изследва защо детето отговаря така. Сега по нашия закон децата над 10 години могат да бъдат разпитвани от съдия. Но обичайно и съдиите си го признаха, когато попитат детето при кого иска да живее, съдът не се задълбочава в изследването на проблема - защо то отговаря така. Дали защото е научено или защото наистина така иска. И аз съм била много пъти по такива дела.
Ако съдът зададе въпроса: “Защо не искаш да живееш при баща си?”, чуваш как едно 10-годишно дете ти дръпва една реч като възрастен човек. В устата на едно дете, изразът: “Защото баща ми е безотговорен”, никак не се връзва. Просто му е промит мозъкът и то е научено да отговаря така.
И, разбира се, още много други мерки, като промени в подзаконови нормативни актове, разширяване правомощията на институциите, в съответствие със закона. Когато се констатира по съответния ред с експертизи Синдром на родителското отчуждение, детето да бъде отнемано от отчуждаващия родител и предавано, поне за шест месеца на другия родител, като срещите с отчуждаващия да стават в присъствието на отчуждения, при когото детето вече живее.
Да, има и скапани мъже, от които нищо не става, още повече бащи, има мъже, които тормозят, има мъже, които бият, но, за съжаление, специално за Синдрома на родителското отчуждение, насилниците в по-големия си процент, са жени.
Е, мило общество, хайде да признаем това насилие, да си отворим очите и да спрем плюенето и заклеймяването на свестните мъже, само защото са мъже!
Синдромът на родителското отчуждение
Синдромът на родителското отчуждение (PAS) като термин е въведен от д-р Ричард Гарднър, американски клиничен и съдебен психолог. Синдромът на родителското отчуждение (СРО) е вид емоционално насилие и над детето, и над другия родител. Той е процес, в хода на който детето безкомпромисно се обръща към единия родител, този, с когото живее обикновено, и също така безкомпромисно се отчуждава от другия родител, като безкритично приема очернящи, уличаващи, понякога верни, понякога не, обвинения, които се сипят от “добрия” родител към “лошия”. Постепенно връзката между детето и отчуждения родител нарочно се затруднява, детето реагира емоционално и с все повече отрицания на разредените контакти, докато напълно се прекъсне контактът.
Най-важно е да се осъзнае, че СРО представлява прекъсване на съществуваща връзка родител-дете, и то по отношение на родител, който няма виновно поведение или обективни пречки да осъществява контактите си с детето. В крехката детска възраст се развиват всякакви емоционални и поведенчески аномалии, а в тежките форми на СРО се стига до психози и самоубийство. Дори и след като стане възрастен, човекът, жертва на СРО, се нуждае от помощ, за да възстанови естествената си способност да се свързва здраво с другите хора и да задоволява потребностите си.
Засегнатите от PAS родители са “нормални” бащи и майки, които обичат децата си и са обичани от тях. Отблъскването засяга този родител, с когото детето не живее в една къща, който няма родителските права или ги упражнява наедно с другия родител и има или е имал право на лични отношения.
Милена ВАСИЛЕВА