Какво е равнопоставеност между партньорите в двойката

“От разговорите и работата с вас досега разбрах, че равнопоставеността на партньорите в интимните взаимоотношения е важна. Но не разбирам какво означава да съм равна (равен) на партньора си.” Често чувам този въпрос от хората, които консултирам. Писала съм по темата, но може би е нужно още изясняване. Посвещавам следващите редове на това.

В партньорската двойка двамата партньори са равнопоставени. Това означава, че те са равноправни, еднакви по ценност и значимост, не са в йерархична позиция, няма подчинен и властващ, няма силен и слаб. Задълженията и отговорностите са равни. Нуждите и на двамата са еднакво ценни, мнението и на двамата е значимо, чувствата и на двамата са от значение, всеки от партньорите има правото да е удовлетворен във (от) взаимоотношенията. Възникващите и предстоящите житейски ситуации е нужно да се обсъждат открито, решенията се вземат взаимно, трудностите се споделят. Участието в отношенията е активно, приносът е общ. Взаимоотношенията се създават и подържат с доверие, съпричастност и взаимна грижа.

Неравнопоставеност
Неравнопоставеност във взаимоотношенията в партньорската двойка има, когато казваме на другия как се чувства или как трябва да постъпи, когато изтъкваме сила, превъзходство, повишаваме тон. В неравнопоставена позиция поставяме себе си, когато показваме подчинение, за да спечелим благоразположението на партньора си (защото го смятаме за по-силен от нас или на друга позиция) и да го привлечем на своя страна, или когато искаме да го манипулираме. Постъпвайки по този начин, прикриваме собствената си слабост или сила.

Неравнопоставеността на позициите на партньорите е причина за създаването и на двойствени послания между тях - с думите те си казват едно, а с поведението - съвсем друго. Според Виржиния Сатир тези послания възникват, когато личността има ниско мнение за себе си, опасява се от враждебността на партньора си, страхува се от прекъсване на взаимоотношенията, не желае да се налага и не придава никакво значение на собствената си личност. Когато в общуването между двамата партньори отговорите са двусмислени, разговорите стават трудни. Тази двусмисленост започва бавно да разрушава доверието и сигурността и да засилва страха от отхвърляне.

Незачитане
За нас, хората, няма по-голямо наказание от това да не бъдем забелязани от другите. Когато не ни зачитат, ние сме в позиция на неравнопоставеност. И в това е същността на незачитането. Когато не зачитам, аз се отнасям с пренебрежение. Другостта на другия човек е представена като “незначима другост”, незаслужаваща да бъде удостоена с внимание. 

Незачитането не е отхвърляне. Когато отхвърляме някого, ние изразяваме несъгласие с него и се опитваме да обясним това несъгласие. При незачитането обаче отхвърляме другия в неговата значимост. Това, което другият казва, няма никакво значение за нас.

Как изразяваме незачитането? 
Пренебрегваме присъствието на другия, показваме безразличие към него и към казаното от него. Не осъществяваме невербални контакти (очи с очи), избягваме близост и докосване, не му се усмихваме. Превръщаме диалога в монолог, не показваме уважение към другия. Пренебрегваме чувствата му, разговаряме само за собствените си чувства. Когато другият ни пита нещо, му даваме общи отговори, които не са личностно центрирани. В изказванията си не отчитаме неговата позиция. Проявяваме безотговорно отношение към другия - избягваме поканите, които отправя към нас за срещи, не отговаряме на обажданията, съобщенията или писмата му. Прекъсваме другия в опита му да сподели своите чувства, даваме му неангажиращи отговори или се изключваме (или го изключваме) от разговора.

Зачитане
Зачитането отразява равнопоставеността между мен и другия. Другият (моят партньор) ми е близък и аз му показвам това. В отношението ми към него има безусловно уважение и приемане, състрадание и грижа. Съобразявам и определям постъпките си с неговите, откликвам на това, което става с него.

Зачитането се изразява с потвърждение на присъствието на другия, аз го виждам, забелязвам, почитам. Признавам и уважавам неговия принос за изграждане на нашата заедност чрез подкрепа на казаното от него или чрез продължаване на казаното от него. Общувам невербално с него - осъществявам контакти очи в очи, докосвам го, целувам го (той мен също) - ето това са знаците, с които ясно изразявам вниманието си към другия, близостта, която имам с него и която искам да поддържам с него. Когато инициираме диалог с партньора си, показваме своето уважение към личността му, към мнението му, независимо от наличието на различие в позициите ни, показвам разбиране на чувствата му. 

Зачитам партньора си, когато отговарям на отправените от него покани за срещи, обаждания и/или оставени съобщения. Насърчавам го да изразява своите мисли и чувства и ги чувам. Отговарям на въпросите, които ми поставя, откликвам на това, което той е споделил с мен. 

Значение на общуването. Защо ни е другият?

Иска ми се да споделя с вас едни по-дълбоки разсъждения за това какво ни дава присъствието на другия в живота ни. 

Да си припомним: 
Когато се грижим за себе си, партньорът ни ще се грижи за нас. 

Когато изпълним живота си със своята значима дейност, сме интересни и привлекателни за партньора си. 

Когато сме откровени и автентични в общуването си, насърчаваме партньора си да ни отговори със същото (доколкото има ресурса за това). 

Колкото сме по-автономни, толкова повече сме желани... 

Ето след тази думи често чувам въпроса: “Тогава - какъв е смисълът на присъствието на другия в живота ми?”. Моят отговор е този: Смисълът може да открием в това да споделим себе си, да съпреживеем, да изживеем топлота и споделеност. Във връзката си с другия достигаме пълнотата на своето битие. По-лесно постигаме себе си, поглеждайки се през очите на другия. Той ни подкрепя да проникнем в себе си и да се конституираме. Той може да ни вдъхнови да открием смисъл на живота си и/или да го осъществим.
 
Когато сме изпитали голяма болка или разочарование от партньор, може да се затворим за дълго време, да страним от нов избор в живота си, но... Отчуждението от другия е начало на отчуждаването от себе си. Когато в живота ни присъства значим друг, общуването с него е взаимно признание. Когато другият ни забелязва, той потвърждава нашето съществуване, а ние неговото. 

Борянка БОРИСОВА, психолог